Себастьян Фолкс - Птича песен

Завидя им за кроткия край — въздъхнаха и духът им излезе от тялото. Опита се да си помръдне крака и установи, че не може.

Напрегна мускулите на раменете и ръцете си и усети силна остра болка отдясно над лакътя. Опита се да преглътне, но не можеше да събере достатъчно слюнка в пресъхналата си уста, пълна с пръст.

След няколко минути му стана ясно, че не е сериозно ранен. Краката му изглеждаха непокътнати. Дясната му ръка беше пострадала, но това нямаше значение, освен ако не се наложеше да копае, за да излезе навън, тогава тя нямаше да му служи добре. Трябваше да разчисти онова, което се беше стоварило върху него, след което щеше да види дали няма и някой друг оцелял. Изпъна шия доколкото можа и видя, че в общи линии таванът на тунела над него беше цял. Добрият стар късмет, презреният вуду ритуал на оцеляването.

С лявата си ръка започна да загребва и избутва пръстта от краката си. След известно време тежестта й намаля значително и вече можеше да разрита останалата. Стегна мускулите на краката си и ги опъна, беше се разминал само с няколко драскотини. Завъртя се, все едно се опитваше да се измъкне от завивка, и успя да седне. Внезапно дъхът му спря от болката в горната част на ръката. Плю няколко пъти, за да прочисти устата си. Постепенно събра слюнка и успя да преглътне, а след това вече можеше и да говори. Извика в тъмнината. Встрани от себе си видя лампа; стъклото й беше счупено, но все още светеше.

Не чу отговор. Застана на четири крака и запълзя напред към лампата. Беше последен от групата, когато избухна взривът; затова ако имаше оцелели, те трябваше да са пред него. Бяха четиримата миньори, които трябваше да разширят подслушвателния пост, и двама пехотинци. Стивън се зачуди какъв ли е бил обхватът на ударната вълна. Може би някой в страничния тунел се е оказал достатъчно далеч от нея.

Натъкна се на солидна стена от отломки. Върху нея все още падаше пръст от разрушения таван. Изглежда, можеше да се срути всеки момент. Стивън се обърна и се огледа зад себе си. Обратният път изглеждаше чист. Макар да трябваше да пропълзи на четири крака първите десетина метра, предполагаше, че ще успее да се добере до втората странична галерия, където групите се бяха разделили. Оттам му се струваше, че ще е сравнително просто да се върне в основния тунел и след това в подножието на шахтата.

Нещо се размърда в падналата пръст пред него. Не виждаше нищо. След това чу тих шум от ровене. Проследи го с ръце и напипа плат, покриващ нечия ръка или крак. Движението идваше оттам.

С все по-натежало сърце Стивън осъзна, че ще трябва да се опита да спаси притежателя на този крайник. Коленичи и започна да разрива земята с лявата си ръка. Дясната беше безполезна. Упорито разчистваше падналата пръст и я буташе зад себе си, докато не се натрупаше купчина, след което я изритваше с крак още по-назад в тунела.

Огледа какво е свършил под светлината на лампата. Постепенно успя да изкопае дупка около парчето плат, което се оказа ръкав. Протегна се и стисна ръката. Прокара я до рамото. Зад стената от пръст се чу човешки глас, който стенеше от болка или го приветстваше.

Стивън извика няколко окуражителни думи. Спря за миг, след това свали куртката си и остана само по подгизналата си от пот риза. Когато освободи дясната си ръка, видя тъмночервено кърваво петно на ръкава.

Продължи да копае. Тревожеше се, че пръстта, която изрива, поддържа други отломки, които ще се срутят и ще направят преградата дори още по-голяма.

След час беше освободил достатъчно място около рамото и главата на човека. Парче греда беше паднало диагонално над него и поддържаше основната тежест на тавана над главата му, която се беше озовала в защитено пространство. Извадил беше късмет. Стивън вече беше достатъчно близо, за да говори с него.

— Дръж се — каза. — Просто не мърдай. Ще те извадя.

Струваше му се невероятно да успее заради смазващия товар върху краката на мъжа, които гледаха към входа на тунела, но не спираше да копае, да разчиства и да му шепне механично окуражителни думи, задъхан от усилието.

Джак Файърбрейс лежеше погребан под тежката пръст и чувстваше как животът му идва и си отива, докато въздухът в кухината над главата му все повече се разреждаше. Болката в затрупаните му крака се носеше нагоре и надолу по гръбнака и го караше да губи съзнание, после отново да се свестява и пак да припада. Опита се да ги размърда, защото му се стори, че агонията ще го предпази от смъртта. Щом усещаше болка, значи беше в съзнание и следователно жив.