Себастьян Фолкс - Птича песен

Когато отново отвори очи, той се усмихна.

— Само едно можем да направим. Пробвай третия зъб на вилицата. Където отидоха онези бедни нещастници.

Стивън кимна.

— Дай ми една секунда да си отдъхна. Можем да опитаме. Поне ще знаем…

Замълча, все още не беше способен да произнесе очевидното. Джак го направи вместо него:

— … дали това е краят.

Тази мисъл не смути Джак. Започваше да се отнася радушно към идеята за собствената си смърт. Макар у него все още да бушуваше първичен страх, болката в тялото му и загубата на илюзиите му го караха да желае развръзката. Все още обичаше Маргарет и му се искаше да я види, но тя принадлежеше към друга реалност, не към тази, която той сега обитаваше с такова нежелание. В нея тя би умряла. Основите на неговата вяра се оказаха нестабилни. Невинността на Джон, посланието от по-добрия свят, му беше отнето. Всяка среща с Маргарет и възраждането на любовта им щяха да се окажат илюзорни. Любовта го беше предала и той повече не искаше да се връща към стария си живот.

На моменти, когато болката го напускаше, беше в пълен мир със себе си. В тъмнината на тунела не мислеше за нищо отвъд тялото си; това, което правеха в земята с ръцете, краката и гласовете си, беше пределът. Напрежението в мускулите на Стивън, който се опитваше да го спаси, начинът, по който търпеливо понасяше тежестта му и опитваше безсмислени неща — всичко това вдъхваше на Джак издръжливост и покой.

Стигнаха до началото на десния тунел и Стивън трябваше да застане на четири крака, за да мине през смаления отвор. Под светлината на угасващата лампа Джак погледна зле укрепения таван и му се прииска да нахока мъжете, които го бяха направили. Не беше достатъчно висок, както се полагаше на боен тунел. Стивън вече почти пълзеше. След няколко метра имаше нужда от почивка.

На Джак му се струваше, че най-разумно би било да го остави и да продължи напред с надеждата да се случи някакво чудо; но Стивън не го предложи. На Джак му се струваше, че капитанът е изпълнен с някаква извратена решителност; колкото повече напредваха, толкова по-целеустремено той носеше излишния си товар.

Ударната вълна беше въздействала различно на третия тунел. Сякаш го беше стеснила, като бе всмукала пръстта от двете страни. Стивън коленичи, за да продължи и вдигна на гърба си Джак, който още държеше фенера. Той се люлееше напред-назад и осветяваше на пресекулки пътя им.

Джак извика, когато нещо студено докосна лицето му. Стивън спря и Джак премести фенера, за да се огледа по-добре. От стената на тунела стърчеше ръка. Тялото, към което принадлежеше, беше погребано в нея.

Продължиха напред. Джак видя и крак, облечен в панталон, да стърчи от земята. Спряха да го разгледат.

— Това е Еванс — каза Джак. — Познах го по кръпката. Беше ми приятел. Заедно ходехме на смени.

— Съжалявам. Но ние знаехме, че е загинал, нали?

— Няма значение — отвърна Джак. — Така му е по-добре, отърва се. Всички вече си заминахме. Шоу, Тайсън, Еванс, Джоунс и аз. Цялата ни малка група.

Докато пълзяха напред, Джак загуби хладнокръвие. Започна да трепери и да отмества въображаеми ръце от лицето си. Усещаше студеното докосване на мъртвите си приятели.

Намираше се в призрачна галерия. Душите на всички умрели, техните приятели и партньори; духовете на хората, които бяха убили; телата на немците, вдигнати във въздуха заедно със земята при големите експлозии; всички ненужно загинали в дългата война протягаха студените си ръце към лицето му. Те го укоряваха, че ги е убил; подиграваха му се, че е още жив.

Джак толкова силно трепереше, че Стивън трябваше да го остави на земята. Лежеше в мрака, потеше се и се тресеше от страх, сякаш беше забравил за болката в краката си.

— Сега ще умрем — каза той. В гласа му вече нямаше самообладание, само отчаян детински страх.

Стивън седна срещу него и хвана главата му.

— Да — каза. — Мисля, че това е краят.

Джак затвори очи и се преобърна на една страна. Искаше треската, която се беше опитвал да държи под контрол, да го победи и да го приспи.

— Нямам нищо против да умра — каза Стивън. — Бог ми е свидетел, че след като толкова хора умряха, не можем да мечтаем за нищо по-добро. Ако имах право на едно желание, преди да си отида, щях да поискам малка чаша вода. Мисълта за езера и буйни потоци ме държи все още, само мисълта за тях.

Джак застена тихо. Стивън беше чувал този звук много пъти; беше тих, първичен вопъл, който той самият бе надал, когато го носеха към лазарета. Джак викаше майка си.