Себастьян Фолкс - Птича песен

Стивън опипа треперещото тяло на Джак и подгизналата му риза. Нямаше нищо сухо, с което да го завие; от носенето и копаенето собствените му дрехи бяха просмукани от пот. Опита се да направи нещо за Джак, после го остави и запълзя напред през тунела.

Искаше да остане сам. Опитваше се да намери място, където да полегне. Там щеше да се опита да заспи с надеждата никога повече да не се събуди.

Пълзя, докато стигна до по-голямо пространство, вероятно разширено от взрива. Претърколи се на една страна и сви колене към гърдите си. Помоли се за забрава и въпреки болката в ръката, заспа.

Часове наред двамата мъже лежаха на няколко метра разстояние един от друг, всеки в собственото си безсъзнание.

Когато Стивън се събуди, влажната миризма и мракът го заблудиха, че е в землянка. След това се протегна и допря стените на тясната си гробница. Лампата беше угаснала.

Заплака тихо и паметта му се възвърна. Помръдна ранената си ръка и докато търсеше за какво да се хване с лявата, за да се надигне, докосна нещо, което му се стори, че е плат.

Отдръпна се, защото също като Джак си помисли, че е напипал тяло, зловещ труп, до който дълго беше лежал, без да знае.

Но платът беше по-груб дори от материята на военните униформи. Затърси из джоба си електрическото фенерче, което му бяха дали на влизане в тунела. Под слабата му светлина опипа по-обстойно плата. Беше чувал с пръст.

Изправи се до седнало положение и го издърпа. Трябваше да опре крака на стената на тунела, за да успее да го помръдне. Накрая успя да го примъкне с около метър към себе си. Видя, че зад него има друг. Тази част от стената сякаш беше изградена от чували с пръст. Бяха наместени така плътно и здраво, че едва ли ги беше изхвърлила ударната вълна. Най-вероятно бяха подредени от миньорите в някакъв етап от работата им.

Доколкото знаеше, чувалите с пръст имаха само една функция — да поемат взривната вълна на снаряди и куршуми. Сигурно са решили, че тази част от коридора е особено уязвима. Следователно са знаели, че наблизо има вражески тунел; и ако наистина беше така, защо бяха продължили да копаят в тази посока? Трябваше да пита Джак.

В дъното на съзнанието му се появи подозрение, че може би има нещо зад тези чували. Макар вероятно да бяха поставени там за допълнителна защита, точно толкова възможно беше и да водят към друг тунел. Но ако беше така, защо Джак не знаеше нищо за това?

Стивън изпълзя обратно до мястото, където го беше оставил. Намери го свит на кълбо и треперещ. Хвана го за рамото и го разтърси, за да го събуди. Джак извика нечленоразделно. На Стивън му се стори, че говори нещо за някакъв щит.

Стивън бавно успя да го върне в съзнание. Люлееше го внимателно и повтаряше името му. Струваше му се жестоко да го издърпва обратно в реалността, когато и най-лошият делириум беше за предпочитане.

Джак го погледна умолително, сякаш го молеше да изчезне. Стивън разбираше, че лицето му напомня на Джак, че е още жив.

— Слушай — каза той. — Намерих малко по-нагоре чували с пръст. Какво означава това според теб?

— Пълни?

— Да.

Джак поклати бавно глава. Но не отговори. Стивън хвана китките му и ги стисна. Приближи лицето си към неговото и подуши зловонния дъх, който излизаше от дробовете му.

— Укрепват допълнително стената или какво? За какво ги използвате? Хайде, отговори ми. Кажи нещо. — Звукът от плесницата му по лицето на Джак отекна силно в тясното пространство.

— Не знам… не знам… Просто чували. Пълнехме ги с пръст, когато копаехме тунела. Централната линия. В големия щит. Спряхме при Банката.

— За бога, чуй ме. Защо има чували с пръст в стената? Тук, във Франция, по време на войната, не в метрото.

— Стигнахме до ул. „Ливърпул“ през 1912 г. Участвах през цялото време. Повече не съм работил.

Джак продължи да разказва за работата си в тунелите под Лондон. Стивън пусна китките му и ръцете му паднаха върху безжизнените му крака. Болката от удара го стресна.

Той вдигна отново безумния си поглед.

— Зад нишата. Редяхме ги зад експлозивите.

— Но това е боен тунел — каза Стивън. — Както и да е, те са наредени по продължение на стената.

Джак изсумтя.

— По продължение на стената? Ти си луд.

Стивън отново вдигна ръцете на Джак.

— Чуй ме, Джак. Може и да съм луд. Може и двамата да сме откачили. Но много скоро ще умрем. Преди да си отидеш, просто се съсредоточи и помисли. Направи го заради мен. Пренесох те чак дотук. Направи ми сега тази услуга. Помисли какво може да означава това.