Себастьян Фолкс - Птича песен

Джак се усмихна.

— Внимавай.

— Колко далече от взрива трябва да сме?

— На сто метра. Зад стабилна стена. Освен това се отделя газ. Трябва да си сложим дихателните апарати.

Стивън пресметна колко време ще му трябва да нареже и върже сто метра фитил от чувалите. Не беше възможно. Нямаше да може да използва и нитроцелулозата, защото без нея амоналът нямаше да се взриви. Трябваше да направи пътечка от експлозива.

Първо пренесе Джак в бойния тунел, където му се стори, че ще е на безопасно място. Прибра дихателните апарати от мястото на втората експлозия и се върна с тях при Джак. След това внимателно махна капака на една кутия с амонал, първо го повдигна с острието, а след това и с дръжката на ножа. Гребеше с шепи от сивия прах и го хвърляше в чувал, докато чувалът натежа. Занесе го в нишата и го изсипа на купчина до нитроцелулозата, която постави в сандъка. След това направи пътечка, към бойния тунел, около пет сантиметра широка. Чувалът се изпразни и той се върна да го напълни отново, сетне продължи оттам, докъдето бе стигнал. Два пъти се връща да пълни чувала, преди да стигне до мястото, където беше складирал останалия амонал. Направи така, че пътечката да го заобиколи възможно най-отдалече. Трябваше да поеме този риск, не можеше да го мести отново. След това изпразни и наряза шест чувала за фитил, който простря от пътечката с амонал до мястото, където щеше да се скрие.

Седна до Джак. Постави му дихателната маска, сетне си сложи и своята. Абсурдната надежда караше сърцето му да тупти силно.

— Това е — каза той. — Ще го взривя.

Джак не реагира, затова Стивън отиде в галерията и коленичи пред края на десетметровия фитил, който беше направил от чувалите. Искаше да види дали огънят от фитила ще стигне до амонала, тогава щеше да е сигурен, че всичко ще бъде наред.

Спря за миг и се опита да си спомни някоя мисъл или молитва, които да са подходящи за края на живота му, но съзнанието му беше прекалено уморено, а ръката му — прекалено нетърпелива.

Драсна клечката в кутията и я видя как се разгаря. У него нямаше и капка предпазливост или страх. Поднесе пламъка към лентата от чувала и тя пламна. Сърцето му подскочи; искаше да живее. Това го накара да се засмее — с безумния си поглед и брадясалото си лице приличаше на отшелник в пещера.

Платът запука, пламъкът намаля и почти угасна, после пак се разгоря. Огънят стигна на два метра от края на фитила и като че ли пак стихна. Стивън изруга на висок глас. Грабна фенерчето. За бога! От угасналия фитил в празното пространство прехвръкна огънче като електрическа искра. Допря се до амонала и Стивън видя как до тавана на тунела се издигна стена от огън. Обърна се и направи три големи крачки към Джак, но преди да стигне до него, беше изхвърлен напред от ударната вълна, която разтресе тунелите и стените и земята се вдигна във въздуха.

Експлозията залюля лейтенант Леви, който седеше на стъпалото за стрелба и ядеше грахова супа с наденица и хляб, раздадени от ротния готвач и пътували стотици километри след първоначалната експедиция от Саксония.

Британските оръдия стреляха по техните позиции вече трети ден и вероятно се очакваше голяма атака. Леви се чудеше кога ще може да се върне към мирновременната си медицинска практика в Хамбург, където тъкмо беше започнал да печели някаква репутация като специалист по детски болести. Съпротивляваше се, докато можа, на мобилизацията си, но страната му даде много жертви и накрая тя стана неизбежна. Остави децата в болницата и отиде у дома си да се сбогува със съпругата си.

— Не искам да се бия с французите — каза й той. — И особено не бих искал да воювам с англичаните. Но това е моята родина и нашият дом. Трябва да изпълня дълга си.

Тя му даде малка златна звезда на Давид, която в семейството й се предаваше от поколение на поколение. Окачи я с верижка на шията му. Не само еврейският квартал съжаляваше, че доктор Леви тръгва на война. На гарата се събра малка тълпа, за да го изпрати.

Тъй като пролетната офанзива на германците беше спряна и врагът, вече подсилен от американците, разполагаше танкове на предните си линии, Леви предполагаше, че при този артилерийски обстрел беше само въпрос на седмици да се види със съпругата си. Лекият срам, който изпитваше от евентуалното поражение, лесно се заглушаваше от приятната мисъл за мира.

— Ти си лекар у дома, нали, Леви? — попита командирът на ротата, който се зададе по окопа, когато ударната вълна от експлозията на амонала утихна.