Себастьян Фолкс - Птича песен

— А другата възможност — обади се Лам — е това да е вражеско действие.

— Но как са влезли вътре толкова бързо, след като сме им взривили цялата система? — попита Леви.

— Щом не са влезли, значи не са излизали. Не знаем колко души е имало долу, когато сме ги взривили. Може някои да са оцелели.

— Но със сигурност вече са се задушили.

— Не е задължително — каза Лам. — Имат вентилационни тръби, въздушно захранване. Вероятно вече са премазани, но тук-там има въздушни джобове и пробиви към повърхността. Един от нашите оцеля осем дни само с бутилка вода.

— Боже! — Леви беше ужасен. — Значи зад тези отломки може да се намират не само трима от нашите, живи или мъртви, но и неизвестен брой британци, въоръжени с експлозиви и оцеляващи в дупки или въздушни джобове като… като…

— Като плъхове — помогна му Лам.

Започнаха да разкопават срутването с кирките. Двама работеха, а третият си почиваше или разчистваше пръстта. Продължиха така пет часа, преди и тримата да се проснат на земята. Пиха съвсем малко вода и ядоха бисквити и сушено месо.

По-малкият брат на Леви се казваше Йозеф. Беше отличник в училище, винаги печелеше награди по латински и математика. Отиде да учи природни науки в Хайделбергския университет. Върна се оттам с докторат и много фирми му предложиха работа, както и правителството. На Леви му беше трудно да свърже обсипания с почести мъж, който гледаше надменно през очилата си онези, които го заливаха с благоразположението си, с решителното, астматично и общо взето комично момче, което познаваше от детството си. Йозеф се беше състезавал здраво с по-големия си брат, но поради разликата в годините обикновено търпеше поражение. От мига, в който Йозеф се роди, Леви изпитваше неистова нежност към него, най-вече защото беше създаден от хората, които обичаше най-много на света — родителите си. Нямаше търпение да го научи възможно най-бързо защо майка им и баща им са толкова важни, а начинът, по който вършеха всичко — толкова достоен за възхищение. Най-големият му страх беше, че Йозеф може да не разбере колко е важно да пази честта на семейството и да го опозори. Затова не изпитваше завист, а само удоволствие, когато постиженията на брат му носеха на семейството общественото одобрение, което той тайно смяташе, че им се полага.

Понякога го ядосваше със склонността си към своеволие. Имаха толкова много общо помежду си, затова по-малкият му брат смяташе за ненужно да следва по-големия във всичко, а предпочиташе да взима различни решения, да култивира други вкусове, което на Леви му се струваше направо безобразие. Смяташе, че го прави нарочно, за да го дразни, но не позволяваше това да унищожи привързаността му към момчето; беше се научил да укротява яда си и да оставя загрижеността му да вземе връх.

Би било типично за Йозеф да се окаже в тесния тунел точно когато е избухнал взривът. Докато Леви копаеше препятствието с кирката си, ясно си представи бледото му и удивително безизразно лице полегнало със затворени очи, с целия товар на земята върху астматичните му гърди.

В почивките тримата слушаха шума от бомбардировката на повърхността.

— Атаката сигурно наближава — каза Крюгер.

— Никога няма да отпушим този тунел — заяви Лам. — По звука си личи колко много пръст се е изсипала. Ще трябва да опитам да я взривя.

— Ще събориш тавана — отвърна му Крюгер. — Виж.

— Експлозивът е много малък и ще го поставя така, че да избухне в правилната посока. Не се тревожи, обещавам, че няма да има поражения. Ти какво мислиш?

— Добре — каза Леви. — Ако това е единственият начин. Но внимавай. Използвай възможно най-малък експлозив. Винаги можем да опитаме пак да копаем.

Не искаше Йозеф да бъде убит от взрив, предизвикан от свои.

На Лам му трябваха повече от два часа, за да изкопае необходимата дупка. Сложи кабел в експлозива и отнесе другия му край чак до началото на наклонения проход, който водеше към повърхността. Свързаха го с детонатора, който бяха оставили там и когато Леви и Крюгер бяха на безопасно място зад него, натисна дръжката.

В тясната му гробница, където от дупка, не по-широка от игла за плетене, проникваше въздух, но не и светлина, звукът отекна в ушите на Стивън. През него премина тръпка на надежда. Бяха изпратили спасителна група. Старата рота на Уиър нямаше да ги изостави. Бяха тръгнали късно, но вече идваха. Премести тежестта си, макар че в пространството, в което се намираше, почти не можеше да се мърда. От едната страна на главата му имаше твърдо парче варовик, което го отделяше от онова, което беше останало от главния тунел. То беше единственият му ориентир — пръстта, изкъртена от взрива на амонала, ги обграждаше от всички страни.