Себастьян Фолкс - Птича песен

Крюгер прочисти гърлото си и заговори внимателно.

— Чудя се дали е разумно. С Лам си поговорихме. Разбрахме каква е била силата на взрива и според него едва ли някой, който е бил в тунела по-навътре от брат ти, е оцелял. Приключихме задачата си като претърсваща група. Установихме какво е станало и можем да изнесем брат ти на повърхността и да го погребем както се полага. Ако продължим нататък, ще рискуваме живота си без причина. Не знаем какво може да се случи над нас. Изпълнихме дълга си. Мисля, че трябва да се връщаме.

Леви потри с длан челюстта си. Брадата му беше набола. Заради траура трябваше да я остави да покрие лицето му, преди отново да се избръсне.

— Разбирам ви, но не съм съгласен. Двама наши сънародници са някъде долу под земята. Ако са мъртви, трябва да ги намерим и да ги погребем както му е редът. Ако са живи, трябва да ги спасим.

— Вероятността е…

— Няма значение каква е вероятността. Трябва да довършим задачата си.

Крюгер сви рамене.

Лам изтъкна практическите последствия от забавянето.

— Долу е топло — каза той. — Тялото му…

— Плътта е слаба. Това, което е останало от него, няма да изгние. Аз лично ще го изнеса, когато му дойде времето.

Лам сведе очи.

— Не се страхувайте — продължи Леви. — Мъжете долу са наши сънародници. Те не биха искали да останат в тези чужди полета. Трябва да се върнат по местата, които обичат и заради които са умрели. Вие не обичате ли страната си?

— Разбира се — отвърна Лам. Беше получил заповедите си. Не виждаше смисъл да спори. Стана и започна да оправя въжето.

— Обичам родината си — каза Леви. — Във времена като тези смъртта в семейството ме свързва още повече с нея. — Погледна предизвикателно към Крюгер, който кимна тъжно, като че ли смяташе, че патосът на Леви е плод на емоционален изблик.

Леви го хвана за рамото.

— Нали, Крюгер? — Взря се в умното му угрижено лице. На него не беше изписано съгласие, но поне имаше примирение. Крюгер отиде да помогне на Лам да се приготви да се спусне отново.

Леви тръгна с него и остави Крюгер горе да си почива. Шест метра под нивото на главния тунел започнаха да разкопават пораженията от взрива. Не знаеха какво търсят, но като разчистваха прясно падналата пръст, се надяваха да разберат повече за това, което се беше случило.

Загряха се от работата и свалиха ризите си. Ударите от кирките им отекваха силно, когато срещаха твърд варовик.

Стивън свали стъклото на часовника си, за да напипа в тъмното стрелките и да разбере колко е часът. Беше четири без десет, когато пак чу шум от копаене, макар все така да не знаеше дали е сутрин, или следобед. Пресметна, че са под земята вече пет, а може би и шест дни.

Отново придърпа Джак към малкия отвор, през който влизаше въздух. Лежеше с пръсти върху часовника и отброяваше трийсетте минути, които трябваше да прекара в задушния ъгъл на общата им гробница. Не мърдаше, за да не се нуждае от повече кислород.

Страхът да не остане затворен отново го връхлетя. Казваше си, че след като най-лошото се беше случило, след като вече бе погребан жив в толкова тясно пространство, няма от какво да се бои. Ужасът идваше от очакването, не от реалността. Въпреки това изпитваше паника. Понякога му се налагаше да стегне мускулите на цялото си тяло, за да не извика. Отчаяно искаше да драсне клечка кибрит. Дори само за да огледа затвора си, все щеше да е нещо.

На моменти жизнените му функции се понижаваха. Въображението и сетивата му спираха да работят, угасваха едно по едно като лампи в голяма къща. Накрая всичко помръкваше, оставаше да свети само искрица от волята му.

Но през всичките часове, в които лежеше там, нито за миг не спря да се съпротивлява на случващото се. Бореше се с яростно негодувание. Макар силата му да прииждаше и да си отиваше, защото тялото му отпадаше от жаждата и глада, гневът му означаваше, че светлината в него, макар немощна, все още беше жива.

Когато трийсетте минути изтекоха, той се върна при Джак и легна до него.

— Още ли си с мен, Джак?

Чу се стенание, след това гласът на Джак проби през слоевете на съзнанието му и прозвуча ясно, както не беше звучал от дни.

— Радвам се, че мога да си облегна главата на тези чорапи. Получавах от вкъщи по един чифт всяка седмица през цялата война.

Стивън напипа вълнената плетка под бузата на Джак, когато го вдигна.

— Никога не съм получавал колет — каза той.

Джак отново се засмя.

— Ти си голям шегобиец. Нито един колет за цели три години? Ние получавахме поне по два на седмица. С всички беше така. А пък писмата…