Себастьян Фолкс - Птича песен

Джак изпадна в делириум.

— Няма да пиеш бира сега. Рано е. Къде е Търнър? Свали ме от този кръст.

— Срещнах една жена. Беше съпруга на собственика на голямата къща. Влюбих се в нея и повярвах, че и тя ме обича. С нея открих нещо, което не знаех, че съществува. Може би почувствах облекчение, наслаждавах се на усещането, че някой може да ме обича. Но не мисля, че беше само това. Имах видения, сънища. Не, не беше така. Нямаше никакви видения, това му беше странното. Имаше само плът, физическа близост. Виденията дойдоха после.

— Те взеха компресора. Питай Шоу. Свали ме.

— Не защото я обичам, макар да е така, винаги ще я обичам. Не защото ми липсва или защото ревнувам от немския й любовник. Но нещо в случилото се между нас ме направи способен да открия и други неща в този свят. Сякаш прекрачих през някаква врата в място, където имаше звуци и сигнали от бъдещето. Невъзможно е да ги разбереш, но след като си ги чул, не можеш да отречеш, че съществуват. Дори и тук.

На Стивън му се стори, че Джак се задавя. Не беше сигурен дали се опитва да потисне смеха или плача си.

— Вдигни ме — каза Джак, когато възстанови дишането си.

Стивън го вдигна и го положи в скута си. Неподвижните му крака се извиха настрани, а главата му увисна.

— Аз можех да те обичам. — Гласът на Джак беше станал ясен. Отново се задави и сега, когато главата му беше толкова близо до неговата, Стивън разбра, че той се смее. Тих подигравателен смях в душния мрак.

Когато утихна, Стивън започна да удря ритмично с ножа си по варовика, за да упъти спасителната група.

Контролираната експлозия на Лам проби в стената достатъчно голяма дупка, през която успяха да минат и тримата.

Леви следваше другите двама със смесица от нетърпение и лошо предчувствие. Намериха основния германски тунел, но от разбитите дървени греди разбраха, че има и други поражения.

Крюгер ги накара да спрат и посочи напред. Краят на тунела като че ли беше пропаднал надолу. Приближиха се, доколкото прецениха, че е безопасно, сетне Лам извади въже от раницата си и завърза единия му край за една все още изправена греда.

— Ще сляза долу да огледам — каза той. — Вие двамата дръжте края на въжето, в случай че гредата поддаде.

Те го гледаха как напредва предпазливо в бездната. На всеки две-три крачки им се обаждаше. Накрая намери стабилна повърхност, на която можеше да стъпи. Завърза здраво въжето около кръста си и извика към другите двама да го държат здраво. Вдигна лампата си и се огледа. В мрака проблесна метал. Той се наведе да го разгледа по-добре. Беше каска. Застана на четири крака и започва да опипва земята. Докосна нещо, което по твърдост и строеж не приличаше на варовик. Лепнеше под пръстите му. Беше рамо в сива немска униформа. Видя и останалата част от тялото, заровено от кръста надолу в пръстта. Главата беше общо взето цяла и Лам разпозна брата на Леви.

Пое дълбоко дъх и го издиша с издути бузи. Не искаше да изкрещи новината на другите двама, но беше нечестно спрямо Леви да я крие от него. Вдигна фенера и отново огледа кухината. Не виждаше други тела, нито следи от някаква дейност. Опипа ръцете на мъртвеца, за да види дали има пръстен; взе идентификационната плочка от врата му, но искаше да намери нещо не толкова бездушно, по което брат му да го разпознае. Нямаше пръстен, но намери часовник, който сложи в джоба си.

Дръпна два пъти въжето и извика, че излиза. Усети как въжето се изопна, когато Крюгер и Леви започнаха да теглят. Височината беше около шест метра и им трябваха няколко минути, за да го издърпат, докато ботушите му стържеха по стената в опит да намерят опора.

— Е? — попита Леви, когато всички си поеха дъх. Нещо в хубавото лице на Лам, който избягваше да срещне погледа му, го разтревожи.

— Намерих труп. На един от нашите хора е. Вероятно е убит на място.

— Взе ли му медальона? — попита Крюгер.

Леви стоеше напълно неподвижно.

— Намерих това.

Лам подаде часовника на Леви, който с неохота го взе. Сведе очи. Беше на Йозеф. Подарък от баща му по някакъв семеен повод — за бар мицва или като награда за приемането му в университета. Леви кимна.

— Глупаво момче — каза. — Толкова близо до края.

Отдалечи се в тунела, искаше да остане сам.

Лам и Крюгер седнаха на земята и започнаха да ядат храната, която си бяха донесли.

След като се помоли, час по-късно Леви се върна при тях. Религията не му позволяваше да вземе от храната, която Лам му предложи.

Поклати глава.

— Трябва да постя — каза той. — А сега да продължим претърсването.