Себастьян Фолкс - Птича песен

Беше впил поглед в очите на Джак под догарящата светлина на фенера. Виждаше го как се мъчи да се освободи от него, да се отърве от последната си връзка с живия свят. Поклати глава, или по-скоро я остави да се отпусне настрани. Затвори очи и остана да лежи неподвижно до стената.

От ъгълчетата на устата му потече слюнка и изби пяна. Бледото му безизразно лице сякаш още повече се отдалечи от реалността. След това крайчецът на окото му потрепна.

— Освен ако… не… освен ако не са кивитата. Може да са кивитата.

— Какви ги говориш? Кивита? Какво имаш предвид?

— Те ги поставят по различен начин, новозеландците. Ние ги редим в редица зад експлозива. Те копаят малко под прав ъгъл от главната галерия, след това залагат експлозива там. Няма нужда да се похабяват толкова много чували.

— Не разбирам. Искаш да кажеш, че не слагат експлозива в основния тунел, а в стената.

— Точно така. Казват, че ставала по-добра компресия. Няма толкова работа, мен ако питаш. С по-малко чували.

Стивън се опита да сдържи вълнението си.

— Искаш да кажеш, че там, зад чувалите, има експлозив?

Джак най-накрая го погледна в очите.

— Възможно е. В последно време не сме слизали често тук, а знам, че преди нас е идвала рота от кивита.

— Т.е., не са ви казали, че тук има ниша с експлозив?

— Сигурно са казали на капитана, но той не е длъжен да ни уведомява. Никога нищо не ми казват. Слизал съм само два пъти под земята, откакто сме тук.

— И тъй като няма да взривяваме повече мини, просто сме използвали този тунел като боен, за да защитим главния подслушвателен пост?

— Не сме взривявали мини от месеци. Напоследък вършим само черна работа.

— Добре. Да предположим, че зад тези чували има експлозив. Можем ли да го взривим?

— Ще ни трябват жици или фитил. И зависи колко е. Вероятно може да накара половината страна да потъне.

— Но само това ни остава, нали?

Джак отново сведе очи.

— Просто искам да умра спокойно.

Стивън коленичи и повдигна Джак, след това го качи на гърба си и тръгна през мрака, стиснал фенерчето си със зъби. Новият прилив на енергия го накара да забрави болката в крайниците си и тежестта на Джак, дори мъчителната жажда в устата си.

Когато стигнаха до разширението, където беше намерил чувалите с пръст, остави отново Джак на земята. Отчаяно искаше той да не умре, за да му каже как да взриви експлозива.

Всеки чувал беше метър дълъг и половин метър широк. За да предпазват от ударната вълна, бяха натъпкани с това, което Джак наричаше отпадък — изкопана пръст. Тъй като имаше само една здрава ръка, Стивън ги изтегляше много бавно и след всяко дръпване от десетина сантиметра трябваше да си почива.

Докато работеше, не спираше да говори на Джак с надеждата, че гласът му ще го държи в съзнание. Но от проснатия на земята силует не идваше никакъв отговор. Макар да напредваше много бавно, правеше всичко трескаво, задвижван от надеждата. Представяше си голям кратер от взрив в полето над тях, двамата с Джак се измъкват иззад щита си от чувалите с пръст и тръгват по дъното на кратера, което макар и на три метра под земното равнище, е открито за дъжда и вятъра.

В разширената част на тунела от време на време можеше да се изправя, за да опъне гърба си. Всеки път, когато си почиваше, се навеждаше над Джак и се опитваше да го върне в съзнание със смесица от сила и увещания. Обикновено той му отвръщаше, макар несвързано и с неохота; като че ли отново беше изпаднал в делириум.

Стивън се върна към работата си. Загаси фенерчето и продължи на тъмно. Когато разчисти десетина чувала и ги нареди в главния тунел, му стана по-лесно, защото около него се освободи повече място. Искаше да спре и да се увери, че Джак е още жив, но се боеше, че колкото повече време губи, без да мести чували, толкова повече се приближават към смъртта му.

Продължи да работи. Когато в лявата му ръка не останаха сили, захапа края на един чувал и го задърпа като териер. Парче варовик счупи един от предните му зъби, заби се във венеца му и изпълни устата му с кръв. Но почти не забелязваше болката. Накрая стигна до края на купчината от чували, плътно наредени от новозеландците.

Върна се в тунела и потърси фенерчето на земята. Изпълзя обратно в разчистеното пространство и вдигна светлината пред себе си. Видя сандъци с надпис: „Опасно. Силен експлозив. Амониев нитрат/Алуминий“. Бяха наредени в малка ниша в стената в посока на вражеските позиции.

През Стивън премина лека тръпка на вълнение. Спря за миг и установи, че очите му са влажни. Позволи си да се отдаде на надеждата. Можеше да се спаси.