Себастьян Фолкс - Птича песен

— Не сте сам — отвърна Джак. — Аз съм тук. Все пак съм някой. — Премести тежестта си и се подпря на отломките. — Как е първото ви име?

— Стивън.

— Може ли да ви наричам така?

— Щом искаш.

Настъпи мълчание, после Джак продължи:

— Странно, нали? Че съм с теб, когато умирам. От всички хора, които познавам, точно с теб ще трябва да бъда.

— А кого би избрал да бъде до теб? — Стивън беше заинтригуван, макар мисълта за собствената му смърт да му тежеше достатъчно. — Кое човешко същество би искал да ти държи ръката, да е близо до теб на прага на вечността?

— Имаш предвид — и да е с мен завинаги?

— Да. Другата ти половина.

— Синът ми — отвърна Джак.

— Синът ти. На колко е години?

— Умря преди две години от дифтерит. Казваше се Джон.

— Съжалявам.

— Липсва ми. Толкова го обичах. — В мрачния тунел в гласа на Джак неочаквано прозвуча тъга, каквато не си бе позволил, дори когато научи за смъртта на Джон; сега вече съвсем близо до собствения си край, той се освободи от задръжките. — Обичах това момче. Всяко негово косъмче, всяка пора на тялото му. Бих убил всеки, който му посегне. Целият ми свят беше събран в лицето му. Не бях млад, когато се роди. Чудех се за какво съм живял, преди той да се появи. За нищо. Радвах се на всяка дума, която ми казваше. Стараех се да запомня всичко, което правеше, как си обръщаше главата, как говореше. Сякаш знаех, че няма да продължи дълго. Той беше от друг свят, беше прекалено голяма благословия за мен.

Стивън не отговори, а остави Джак тихо да хлипа в ръцете си. Не изглеждаше гневен дори в мъката си. Плоското му наивно лице с тесни очи изглеждаше изненадано и невярващо, че му е била позволена такава невероятна любов.

Когато се поуспокои, Стивън му каза:

— Говориш почти като влюбен.

— Според мен е точно така — отвърна Джак. — Почти същото беше. Ревнувах го. Исках да ме обича. Гледах как жените си играят с него. Радвах се, че е щастлив, но знаех, че нашите игри са най-добри. Че когато бяхме само двамата, беше най-хубавото, най-чистото време на земята.

Джак заговори за невинността на момчето и как тя го беше променила. Трудно намираше думите и пак заплака.

Стивън го прегърна през раменете.

— Всичко е наред — каза той. — Ще те измъкна оттук. Някак ще успея да го направя и ще имаш и други деца. Джон няма да ти е последното.

— Не, Маргарет е прекалено стара. Не може да роди повече.

— Тогава аз ще имам деца вместо теб.

Джак се успокои отново и каза:

— Не вярвам, че ти би ме избрал да седя до теб, докато умираш. Не съм достатъчно добър за теб.

— Нищо ти няма — отвърна Стивън. — Кой знае? Собственият ни избор понякога се оказва по-лош от онзи, който някой друг прави вместо нас. Запознах се с хора, на които бих разчитал и в ада. Бърн и Дъглъс. Бих им се доверил да дишат вместо мен, да изпомпват кръвта ми със собствените си сърца.

— Тях ли обичаше най-много? Тях ли би избрал?

— Да са до мен, докато умирам? Не. Единственият път, в който съм изпитвал това, което ми описваш, беше с жена.

— Имаш предвид — любовница? — уточни Джак. — Не твоя плът и кръв?

— Струваше ми се, че сме една плът и кръв. И наистина вярвам, че беше така.

Стивън сякаш изпадна в транс. Джак мълчеше. Но минутите минаваха и той се опита да се разбуди.

— Трябва да намеря изход оттук — каза той. — Няма смисъл да се връщаме към шахтата, трябва да вървим напред.

— Какъв е смисълът? Там има само тунели, които завършват в стени.

— Така поне ще правим нещо, вместо да стоим и да чакаме да умрем. Можем да се опитаме да вдигаме шум. Ако успееш пак да ме качиш на гръб. Свали си дихателния апарат, той само ти пречи. Свали и моя. Остави ги тук.

Стивън коленичи и помогна на Джак да се качи върху раменете му. Опита се да скрие отчаянието си. Очевидно беше безсмислено да се връщат назад; бяха видели, че два от трите тунела са блокирани. Третият според Джак беше пострадал най-тежко от взрива, затова едва ли щеше като по чудо да ги изведе на слънце и чист въздух.

Докато се влачеха с мъка в тъмнината, на Стивън му се струваше, че в надеждата им има нещо лекомислено. Бяха се изправили лице в лице със смъртта и нищо не можеха да направят. Можеха да си прекарат времето по-смислено; можеха да се подготвят по някакъв начин за края, вместо да се опиват от детинска вяра.

Но Джак очевидно беше доволен. Когато стигнаха до разклонението при втората напречна галерия, Стивън го свали на земята и се отпусна до него. Гърдите му се повдигаха и спадаха, докато си поемаше с мъка въздух. Джак беше затворил очи, за да се справи с болката в краката, които вече миришеха силно на кръв.