Себастьян Фолкс - Птича песен

Очите на Жан се напълниха със сълзи.

— Тогава трябва да я върнем обратно. Аз ще го направя заради теб. Ще ти помогна да намериш онова, което си изгубил. Няма нищо непоправимо.

— Защо си толкова мила с мен? — попита Стивън.

— Защото те обичам. Не си ли го разбрал? Искам от лошото да сътворя нещо добро. Трябва да опитаме. Обещай ми, че ще опиташ.

Стивън кимна.

— Ще опитам.

Жан стана, беше окуражена. Хвана го за ръката и го поведе през градината. Какво друго би могла да направи, за да го съживи, да го върне в реалността, която му се губеше? Имаше едно нещо, разбира се, макар че усложненията, свързани с него, можеха да се окажат по-големи от ползите. Трябваше да се случи спонтанно или изобщо да не се случва.

Вечеряха рано в един ресторант и тя накара Стивън да пие вино с надеждата, че то ще го развесели. Чаша след чаша бордо преминаваха през гърлото му, но в мъртвите му очи не се появяваше блясък.

По пътя към дома й Жан каза:

— Моля те, бъди много тих, когато пресичаме вътрешния двор. Не искам портиерът да разбере, че в квартирата ми ще остане мъж през нощта.

Стивън се засмя за първи път.

— Ах, вие, момичетата Фурмонтие! Какво ще каже баща ви?

— Тихо — отвърна Жан, доволна, че го е накарала да се засмее.

Вечерта беше гореща и още не беше притъмняло напълно.

Малък оркестър свиреше на един от площадите сред чинарите, където кафенетата започваха да палят светлините.

Стивън внимаваше много, вървейки по калдъръма в двора, и не издаде нито звук, докато не стигнаха на безопасно място в квартирата на Жан.

— Постлала съм ти на дивана в ъгъла. Искаш ли вече да си лягаш, или предпочиташ да си поговорим? Мисля, че имам малко бренди. Можем да седнем на малкия балкон ей там. Но ще трябва да говорим тихо.

Седнаха на два плетени стола на малката тераса, от която се виждаше изсъхналата песъчлива градина.

— Знаеш ли какво искам да направя за теб? — попита Жан. — Ще те накарам да се засмееш. Това е новият ми проект. Ще разсея англосаксонската ти потиснатост. Ще те разсмея и ще те накарам да се изпълниш с радост като истински френски селяк.

Стивън се усмихна.

— И да разказвам истории, и да се пляскам по бедрата като нормандски фермер? — добави той.

— И дори да не се сещаш за войната. И за загиналите.

— Никога. — Той пресуши брендито на една глътка.

Жан взе отново ръката му.

— Ще имам къща с розови храсти и цветни лехи в задния двор и може би люлка за децата — ако не за моите собствени, то поне за тези, които ми гостуват. Къщата ще е с високи прозорци и ще бъде изпълнена с аромата на прекрасни храни от кухнята. Във всекидневната ще има фрезии и теменуги. А по стените — картини от Миле, Курбе и други велики художници.

— Ще ти идвам на гости. Може би ще живея там с теб. Това ще скандализира цял Руан.

— Ще се возим с лодка в неделя, а в събота ще ходим на опера, след това на вечеря на централния площад. Два пъти годишно ще правим празненства в къщата. На тях ще има много свещи, ще наемаме прислуга, която да разнася питиетата на сребърни подноси. И ще танцуваме и…

— Без танци.

— Добре, без танци. Но ще има оркестър. Може би струнен квартет или циганин с цигулка. А който иска, може да танцува в отделна стая. Може би ще поканим и певец.

— Сигурно ще успеем да придумаме Берар.

— Добра идея. Може да пее немските песни, които е научил от коменданта и съпругата му. Празненствата ни ще са прочути. Но не съм сигурна как ще платим за тях.

— Ще съм натрупал богатство от изобретения. А баща ти ще ти завещае милионите си.

Пиха още бренди, което замая Жан, макар да нямаше никакъв ефект върху Стивън. Когато захладня, влязоха вътре и Стивън заяви, че иска да спи. Тя му показа дивана и му донесе гарафа с вода.

Жан отиде в спалнята и се съблече. Чувстваше се окуражена относно Стивън, макар да виждаше, че той полага усилия само заради нея. Все беше някакво начало. Прекоси гола стаята, за да вземе нощницата си, закачена на вратата.

Вратата се отвори, преди Жан да посегне, и тя се озова лице в лице със Стивън, който беше само по риза и с голи крака.

Той се дръпна назад.

— Извинявай, търсех банята.

Жан инстинктивно беше сграбчила една кърпа от стола и се опитваше срамежливо да се покрие с нея.

Стивън се обърна и тръгна обратно към всекидневната.

— Спри. Всичко е наред. Върни се — каза тя.

Остави кърпата на стола и застана неподвижна.

В стаята беше тъмно, но в ярката есенна нощ всичко се виждаше.

— Ела и ми позволи да те прегърна — каза тя. Лицето й постепенно грейна в усмивка.