Себастьян Фолкс - Птича песен

Грубият старчески глас на Грей по телефона от Ланаркшър беше добро попадение; искрицата спомен сред хаоса в главата на Бренън беше вълнуваща. Но най-накрая имаше това, което искаше — миналото оживя в тънките като паяжина букви в леко треперещата й ръка. Тя зачете:

Не знам как преминават дните. Гневът и кръвта вече ги няма. Седим и четем. Винаги има някой, който спи, друг се разхожда. Носят ни храна. Не четем истински книги, само списания. Някой яде. Все има хора, които отсъстват или не се знае къде са.

Откакто Уиър[?] умря, нямам много връзка с действителността. Вече съм в пустошта отвъд страха. Най-накрая за мен времето се срути. Тази сутрин получих писмо от Жан. Каза, че са минали два месеца от срещата ни.

Пристигащите от Англия са като емисари от непозната страна. Не мога да си представя как изглежда мирът. Изобщо не знам как живеят хората там.

Единственото, което понякога ни изважда от този транс, са спомените за загиналите. В очите на някой новобранец зървам погледа на Дъглъс или [някакво име, може би Рийв?]. Въображението ми ме сковава. Представям си как черепът на онзи мъж се отвори, когато се наведе към приятеля си в онази лятна утрин. Вчера един свързочник дойде да говори с мен и жестовете му ми напомниха за У. Видях го ясно, не проснат в калта както последния път, а как излиза от дупката в земята с див поглед.

Образът му остана в ума ми само за миг, след това се разпръсна и ми се изплъзна.

Утре ме викат при Грей. Вероятно и той се чувства така.

Не се отнасяме надменно към вражеския огън, но вече нямаме сили да се страхуваме. Снарядите падат по нашите позиции, а ние не спираме да си говорим. Все още има кръв, но никой не я вижда. Край мястото, откъдето мъжете взимаха чая си от готвача, лежеше момче без крака. Всички го прескачаха.

Опитах се да се съпротивлявам на пропадането си в нереалния свят, но нямам сили. Уморен съм. Вече душата ми е уморена.

Много пъти съм лежал и съм копнял за смъртта. Чувствам се човек без стойност. Изпитвам вина, че съм оцелял. Смъртта не идва и аз съм затворник на вечното настояще, през което се нося по течението.

Не знам с какво съм заслужил това съществувание. Не знам какво е направил всеки от нас, та да изместим света в тази неестествена орбита. Дойдохме тук уж за няколко месеца.

Децата и бъдещите поколения никога няма да научат какво ни е било. Няма да го разберат.

Когато всичко свърши, ние ще се смесим тихо с живите и няма да им казваме.

Ще говорим, ще спим и ще си вършим работата като човешки същества.

Ще запечатаме видяното в тишината на сърцата си и никакви думи няма да ни докоснат.

Стивън остави писалката и тетрадката си. Беше нощ. Хълмовете над селото бяха облени от лунна светлина. Той запали още една цигара и разлисти някакво списание. До стола имаше цяла купчина, които вече беше прегледал. Очите му обхождаха всяка страница, но почти не регистрираха думи.

Излезе в двора зад малката къща. Пред краката му се пръснаха кокошки.

Пристъпи на улицата и тръгна по нея. Беше само частично завършена. Усещаше локвите и поклащащите се камъни под краката си. Стигна до главния път и се огледа. Оръдията гърмяха тихо в далечината; трополяха като влак, минаващ по железопътен насип.

Спря се и вдиша дълбоко. Отнякъде се чу призивът на бухал. Стивън се заразхожда бавно напред-назад по улицата. Бухалът му напомни за детството; момчетата издаваха подобен звук с ръцете си. А детството му се струваше толкова отдавна, все едно някой друг го беше изживял вместо него.

Прибра се в квартирата и намери Маунтфорд седнал на масата да играе карти с лейтенант на име Тайлкоут. Отказа поканата им да се присъедини към тях, но седна замаян и започна да наблюдава как местят омазнените картончета по дървения плот.

На сутринта отиде при полковник Грей в щаба на батальона, на три километра от квартирата му.

Грей скочи на крака, когато Стивън влезе в стаята.

— Рейсфорд! Колко се радвам да те видя отново. Много мило, че вие, хората от щаба, идвате да ни посетите.

Грей се беше променил външно. Килнал глава настрани, приличаше на умоляващ териер. Мустаците и косата му бяха побелели, но движенията му все още бяха енергични и уверени.

Издърпа един стол и го посочи на Стивън, който седна.

— Можеш да пушиш — каза. — А сега да те питам, забавляваш ли се е картите и списъците?

Стивън пое дълбоко дъх.

— Ние… просто съществуваме.

— Съществуваме? Мили боже, това не са думи, които съм свикнал да чувам от стар фронтовак като тебе.