Себастьян Фолкс - Птича песен

След като сервира вечерята на масата, тя започна да се отпуска. Стюарт, изглежда, нямаше нищо против хаоса наоколо, дори почти не го забелязваше. Направи й комплименти за храната и сам пое отговорност за виното, като се стараеше чашите винаги да са пълни.

— Е, разкажи ми за себе си, Елизабет Бенсън — каза той и се облегна назад.

— Мисля, че вече го направих. И сега, и предишния път. Мисля, че дадох своята дан. Сега ти ми разкажи повече за работата си. Консултант си по маркетинг, нали така?

— Точно така, да.

— Какво значи това?

— Колко дълго е парче канап?

— Знаеш какво имам предвид. Хората идват при теб и те питат как да си продават продуктите — това ли правиш?

— Това е част от работата ми. Но е доста по-сложно.

— Е, разкажи. Сигурна съм, че ще успея да разбера.

— Занимаваме се с развитие на бизнес умения. Предпочитаме да се наричаме полезни надзиратели. Държим връзка с ключове за всякакви случаи. Те отключват потенциала за бизнес. Учим хората как да ги използват, кой ключ пасва в ключалката. Но преди всичко трябва да ги научим да задават правилните въпроси.

— Разбирам — каза Елизабет с леко колебание. — Значи давате съвети, продажбите се увеличават, а вие прибирате процент. Така ли е?

— По-скоро показваме как всяка част от бизнеса е свързана с останалите компоненти. Да предположим, че ти се занимаваш с развойна дейност, а господин Х е в продажбите. Ако не задаваш правилните въпроси, двамата може да теглите в различни посоки. Винаги съм казвал, че основната ни цел е да научим хората как да нямат нужда от нас.

— И как разбирам, че вече нямам нужда от вас?

— Много добър въпрос.

— Дали е един от тези, които би ме научил да задавам? — Елизабет усети как ъгълчето на устата й започва да се повдига и се опита да го спре.

— Не е толкова просто.

— И аз така предполагах. Както и да е. Мислех си, че си музикант.

Стюарт прокара ръка през косата си и си оправи очилата.

— Наистина съм музикант — отвърна той. — Просто не си изкарвам парите с това. Ти не печелиш от готвене, но въпреки това си готвачка, нали? Разбираш ли?

— Мисля, че да. Между другото, много добре свириш на пиано.

— Благодаря.

— Боя се, че имам само сладолед. Мислех да приготвя нещо, но не ми остана време. Нали нямаш нищо против?

Докато приготвяше кафето в кухнята и се опитваше да загребе замръзналия сладолед от кутията, без да счупи лъжицата, не за първи път я връхлетя мисълта колко повърхностен беше животът й.

На приливи и отливи минаваха тривиални кризи; несигурен паричен поток, малки победи, спорадичен секс, прекалено много цигари; пропуснати крайни срокове, които накрая се оказваха без значение; спорове, нови дрехи, пристъпи на алтруизъм и искрена решимост да се заеме с важните неща. И най-същественият аспект от всички епизоди в живота й можеше да се изрази с думите „оказа се, че няма значение“. Макар да беше общо взето доволна от онова, което беше постигнала, непрекъснато имаше усещането, че всичко, което прави, е лесно и незначително и това я вбесяваше. Замисли се за Том Бренън, който беше познавал само живот или смъртта, а след това смъртта в живота. Нейното поколение беше лишено от всякаква енергия.

Занесе кафето и сладоледа във всекидневната. Стюарт беше пуснал музика, концерт за пиано на Бетовен, и слушаше със затворени очи.

Елизабет се усмихна, докато слагаше сладоледа му пред него. Още не беше сигурна какво да мисли за Стюарт. Беше впечатлена от изпълнението му на пианото и поласкана от вниманието му, но част от нея все още не беше убедена докрай.

Седяха на дивана и той й обясняваше все още със затворени очи каква е конструкцията на произведението и къде според него солистът греши.

Когато записът свърши, Елизабет понечи да стане да пусне друг, но Стюарт я хвана за ръката и я дръпна обратно на дивана.

— Седни, Лиз. Трябва да те питам нещо.

— Моля?

— Искам да ме изслушаш внимателно. Не знам какво ще си помислиш за мен и не съм сигурен дали това има голямо значение. Ще ти разкажа една приказка.

Елизабет се опита да го прекъсне, но той вдигна ръка, за да я накара да замълчи.

— Имало едно време много привлекателно момиче. То имало тълпи от приятели, прекрасна работа, апартамент в града и всички му завиждали. Но времето си вървяло, приятелите на момичето се изпоженили и родили деца, а то се превърнало в много привлекателна жена. Но не се омъжила. Колкото повече възрастта й напредвала, толкова повече тя се преструвала, че това няма значение за нея, но и толкова по-дълбоко копнеела за съпруг и деца. Част от проблема била, че колкото повече се преструвала, толкова повече плашела мъжете. Защо те, бедните същества, й вярвали, когато казвала, че е щастлива.