Себастьян Фолкс - Птича песен

Стивън се движеше учуден през тълпата. Следвайки инструкциите на Жан, стигна до катедралата и влезе в старата част на града, където тя беше наела стая, докато се отвори възможност да се върне в Амиен.

Чакаше го, когато той позвъни. Преведе го през вътрешния двор и после по стълбите към квартирата си. На втория етаж имаше само две стаи, но тя беше успяла да ги направи приятни с вещите, които бе успяла да донесе от Амиен.

Покани го да седне на едно от двете кресла и го погледна. Беше отслабнал много и кожата около очите му беше сбръчкана и загрубяла. Изражението му вече не беше непроницаемо; на Жан то й се стори празно. Косата му не беше опадала, дори и по слепоочията, но беше преждевременно побеляла почти навсякъде. Движеше се като насън, сякаш въздухът около него беше толкова гъст, че трябваше бавно да го избутва. Пушеше, без да осъзнава какво прави, и ръсеше пепел по дрехите си.

Това беше човекът, който преди осем години така беше объркал живота на по-малката й сестра. Изабел не й беше разказала нищо за това как са правели любов, но й беше дала доста добра физическа представа за него, като бе описала раменете му, очите и умелите движения на ръцете му. Но мъжът, който сега стоеше пред нея, беше различен; не беше за вярване, че е същата личност. Тази мисъл я накара да се почувства по-спокойна.

Разходиха се из града, а след това отидоха до музея и седнаха в градината му.

— Какво се случи с теб през пролетта? — попита Стивън. — Известно време не получавах писма.

— Писах ти — отвърна Жан. — Може би писмата са се изгубили в целия хаос. Като начало след настъплението на германците градът се напълни с бежанци от други места. После ни бомбардираха и кметът нареди населението да се евакуира. Останах известно време, защото не исках да се връщам в Руан. Нощем ни обстрелваха със снаряди, като осветяваха целите със сигнални ракети. Беше страшно. Отидох в катедралата да им помогна да свалят витражите. Увихме ги в одеяла. Накрая трябваше да замина, но не казах на родителите си къде отивам. Успях да си намеря квартира с помощта на една приятелка от детинство. Родителите ми не знаят, че съм тук.

— Няма ли да се ядосат?

— Не знам. Мисля, че вече са изгубили всякакви надежди за дъщерите си. Чух, че Изабел е отишла в Германия. Те са получили писмо от стар приятел на Азер в Амиен, някой си Берар. Смятал, че трябвало да знаят.

— „И малката лодка отплува…“ — запя тихо Стивън.

— Какво беше това?

— Познавам този човек. Идваше на гости, когато бях там. Той е… грубиян, нелеп самодоволен дребосък. Но, изглежда, знае как да манипулира хората.

— Писах на Изабел и й съобщих какво се е случило. Тя ми отговори, че когато градът за първи път е бил окупиран от германците, този Берар предложил на командването им да се настани в неговата къща. Мислел, че ще останат там през цялата война. А когато след няколко дни се изнесли, той умрял от срам. Според Изабел се опитвал да замаже скандала, като станал агресивен.

— А постъпил ли е в армията?

— Не. Може би защото е прекалено възрастен. Изабел пише, че е щастлива, макар Макс да не е добре. Наложило се да му ампутират крака и още не се бил възстановил. Тя му е много предана.

Стивън кимна.

— Горкият човек. Съжалявам.

— А сега ми кажи ти как си? — каза Жан. Взе дланта му и я стисна с обич, по сестрински. — Изглеждаш блед и отнесен. Тревожа се за теб. Казах ти го, нали? Смятам, че не се храниш пълноценно.

Стивън се усмихна.

— Добре съм. На назначението, което приключих, храната беше доста по-добра. И много.

— Тогава защо си толкова слаб?

Той сви рамене.

— Не знам.

Тъмните очи на Жан станаха сериозни, когато тя стисна отново ръката му и го накара да я погледне.

— Стивън, не трябва да се предаваш. Всичко почти свърши. Скоро ще започнем настъпление и ти ще можеш да се върнеш към стария си живот.

— Да се върна? Не помня стария си живот. Няма да знам къде да го потърся.

— Не бива да говориш така — ядоса се Жан. За първи път, откакто Стивън я познаваше, бледите й страни пламнаха от придошлата кръв. Тя удари леко с лявата си ръка по пейката, на която седяха, за да подчертае думите си.

— Разбира се, че няма да се върнеш към живота си в Париж, когато си се носел по течението, работел си като дърводелец и какво ли още не. Ще направиш нещо по-добро, нещо, което си струва.

Стивън бавно обърна поглед към нея.

— Ти си изключителна жена, Жан. Ще направя както казваш. Но не детайлите от живота ми се губят. Губи ми се цялата реалност.