Стивън Пресфийлд - Александър. Добродетелите на войната

Харесват ми нашите двама лейтенанти. Командването на Отряда на бунтовниците, съобщавам им аз, е тяхно.

— Разбирате ли защо трябва да прекосим тази река? Боговете да са ни на помощ, на ей онези укрепления стои единственият достоен противник, срещу когото се е изправяла тази армия след Персия! Погледнете ме. Мислите ли, че не споделям вашето негодувание? Че не се измъчвам заради всичките ни мизерни походи и безславни обсади след падането на Дарий? А на отсрещния бряг… Раджа Пор и неговите князе. Обожавам го! Той ми върна живота! И ще върне бойния дух на войската, включително на вашия отряд, когато се изправим срещу него и отново се превърнем в истински войници, в истинска армия.

Като малък имах двама учители. Теламон ме научи да действам. Той беше на трийсет и три, аз — на седем. Никой не ми го е назначавал за наставник — просто се влюбих в този човек и не се отделях от него. Навремето ми се струваше съвършено въплъщение на войник. И досега го смятам за такъв. Обикалях учебното поле подире му, като имитирах неговата походка. Ала не му се подигравах. Просто исках да вървя, да стоя и да яздя като него. Той е от Аркадия в Южна Гърция. Майка ми държеше да говоря чист атически. „Само чуйте момчето! Провлачва думите като аркадец!“ Тогава Теламон беше старшина, сега е военачалник. И още не мога да го накарам да стои в щабната шатра, вместо на бойното поле — не ще и не ще. Представата му за хубава закуска е нощен марш, а за хубава вечеря — лека закуска.

Когато бях десетгодишен, помолих Теламон да ме научи какво е да си войник. Той не ми отговори с думи. Просто за три дни ни заведе с Хефестион в зимните планини. И дума не можехме да измъкнем от него. „Това ли е да си войник: да пътуваш в мълчание? — Нощем едва не замръзвахме. — Това ли е: да търпиш трудности?“ Дали искаше да ни научи да мълчим? Да изпълняваме заповеди? Да го следваме без излишни въпроси?

Привечер на третия ден се натъкнахме на глутница вълци, които гонеха елен по замръзнало езеро. Теламон препусна в галоп по леда. На алената светлина гледахме как глутницата се разгръща и насочва жертвата първо в едната посока, сетне в другата, все по-далече от гората и брега. Вълк след вълк се нахвърляше срещу бързо отпадащия рогач. Накрая един го захапа за крака. Еленът се строполи на леда и след миг цялата глутница беше отгоре му. Преди двамата с Хефестион да успеем да дръпнем юздите, вълците му бяха прегризали гърлото и вече го разкъсваха.

— Ето това е войник — заяви Теламон.

Помня, че като единайсетгодишен наблюдавах как Теламон (който по онова време служеше под командването на баща ми) строява отряда си преди да се отправят на поход срещу трибалите 7. Той нареди на войниците да си свалят раниците и да ги оставят изправени в краката си. Сетне мина по редицата, прерови всяка раница и изхвърли всяко излишно нещо. Когато свърши, целият личен багаж на мъжете вече се състоеше само от глинена чаша, железен шиш и хламида, която служеше едновременно за наметало и одеяло.

Има още неща, научи ме Теламон, които нямат място във войнишката раница. Например надеждата. Мислите за бъдещето и миналото. Страхът. Угризението. Колебанието.

В навечерието на битката при Херонея, когато бях осемнайсетгодишен и за пръв път командвах ескадрони от Конницата на хетайрите, с Хефестион обхождахме редиците и се чудехме на това правило на нашия наставник. Как да я кара войникът без надежда? Очакванията на хората ни явно бяха огромни, както и нашите — всъщност не се бяхме спрели пред нищо, за да подхраним мечтите им за слава, богатства и господство над Гърция. Смеехме се с другарите си, както е присъщо на младежите, когато пристигна на кон старшина от щаба. Водеше със себе си писар, който записа завещанието на всеки войник. Никой не искаше да се подпише, естествено.

„Дайте топките ми на Антипатър!“. „Оставете задника ми на войската!“. Тъкмо се канех и аз да дам своя принос, когато Клит Черния ме попита:

— Кой ще получи коня ти, Александре? — Имаше предвид Буцефал, който струваше колкото надницата за десет войнишки живота. Мисълта да се разделя с него ме отрезви. И веднага проумях правилото на Теламон.

Воинът не бива да влиза в битка обезнадежден — тоест лишен от надежда. Обаче трябва да зареже всякакви очаквания — за богатства, слава, даже смърт — и да препусне напълно свободен под гибелната коса, като се остави на онзи изход, който е известен само на боговете. В това няма никаква загадъчност. Всички войници го правят. Трябва. Инак изобщо не са в състояние да се сражават.