Пол Стратърн - Медичите. Кръстниците на Ренесанса

Икономическата депресия от началото на 40-те години на четиринадесети век е последвана от катастрофата на Черната смърт. В Европа тя пристига от Китай през 1347 година, пренесена с генуезките кораби през Черно море. Съвременните изследвания потвърждават написаното от хроникьорите на епохата, които отбелязват, че през следващите четири години около една трета от населението на Европа е покосено от чумата. Поради лошите санитарни условия и непознаването на начините за разпространение на болестта положението в градовете е по-тежко, там понякога семейства, заподозрени, че са заразени с чума, просто са зазиждани в домовете им и оставяни да умрат. Онези, които могат да си го позволят, бягат от Флоренция и се укриват сред природата на Тоскана. Повече от половината от онези, които остават, загиват. Няма нищо изненадващо в това, че първият полъх на хуманизма бързо е заменен от една суеверна болезненост. Въпреки това относителният обществен застой на средновековна Европа започва да се разпада и фундаменталните промени са неизбежни.

Дотогава родът Медичи във Флоренция се е разширил и включва в състава си двадесет или тридесет семейства. Връзките между тези семейства, разпознаваеми под общото име, са доста по-слаби от онези в рамките на едно-единствено семейство и са по-сходни до взаимоотношенията в един клан с неговите вътрешни съперничества, но споделящ една външна общностна принадлежност. Явно Медичите се възползват от празнината, оставена след фалита на трите водещи флорентински банкерски рода, и няколко представители на рода се впускат в банковото дело, като създават свои собствени малки предприятия. Братя или братовчеди се сдружават, за да предоставят дялове за първоначалния капитал, често работят заедно в ежедневното управление на банката, в което влизат дейности като обмяна на чуждестранна валута, малки влогове и сезонни заеми за търговците на вълна, тъкачите и други подобни. Най-малко две от тези предприятия се оказват достатъчно изкусно управлявани или пък просто са били късметлии, за да оцелеят след икономическите опустошения на Черната смърт и да бъдат обединени, поставяйки основата на могъществото на Медичите. По това време Медичите дават на града не само по някой гонфалониер. Джовани де Медичи, пряк наследник на първия записан в аналите Киарисимо, изменя на традициите на рода да страни от гражданските дела, и става главнокомандващ войските. Той иска да докаже своята храброст и през 1343 година убеждава флорентинците да поведат война срещу малкия град-държава Лука, който се намира на около шестдесет и пет километра западно от града. Джовани се опитва да превземе Лука, проваля се и го обсажда, но военният поход претърпява фиаско и когато се завръща във Флоренция, е екзекутиран. След тази случка Медичите се придържат към гражданските дела, които в определени случаи се оказват също толкова опасни.

През 1378 година братовчедът на Джовани, Салвестро де Медичи, става гонфалониер и по време на двумесечния му мандат на управление избухва бунт на вълнарите, известни заради характерния звук, издаван от дървените им обувки по калдъръмените улици на града, като чиомпи. Бунтът на чиомпите привидно е предвождан от Микеле ди Ландо, представляващ вълнарите и занаятчиите, които настояват за правото да създават свои собствени еснафи и по този начин да придобият правото да гласуват, което поне на теория им дава възможност да влязат в управляващата Сеньория. Въпреки че е гонфалониер, Салвестро споделя вижданията на бунтовниците, но и ги използва, за да подсили каузата на Медичите. С цел да предизвика безредици и да унижи благородническата фракция, която пречи на Медичите, Салвестро тайно отваря вратите на затворите. Онова, което започва като протест, много бързо прераства в метеж, а Салвестро и останалите осем члена на Градската община са принудени да се барикадират в двореца на Сеньорията, докато тълпата вилнее, плячкосва дворците на благородниците и търговците, опожарява домове и бие членовете на еснафите. По-късно в своята „История на Флоренция“ Макиавели отбелязва по повод на тези събития по типичен за себе си политическо-проповеднически начин: „И нека никой не бунтува града, като вярва, че може да го укроти или пък че ще държи юздите на случващото се.“

Домът на Салвестро е пощаден, както твърдят слуховете, заради симпатиите му към протестиращите, но от друга страна това навежда на мисълта, че самият той може да е подбудител на бунта. Това изглежда малко вероятно, дори и като имаме предвид непочтеността на флорентинската политика, особено с оглед на последвалите събития. Веднага след безредиците тълпата създава своя комуна, Салвестро е свален от поста гонфалониер, а на негово място е поставен предводителят на бунтовниците Микеле ди Ландо. Въпреки следващата го атмосфера на несигурност положението се запазва повече от две години. С времето Микеле ди Ландо все повече и повече разбира, че не се намира в свои води, и тайно започва да се съветва със Салвестро какъв да бъде следващият му ход. В крайна сметка чиомпите и техните поддръжници узнават това и тъй като се боят да не би властта тайно да се върне в ръцете на старите управници, отново излизат на улицата, заплашвайки, че по-скоро ще унищожат града, отколкото да позволят това да се случи. Микеле ди Ландо се изплашва и се обръща към Салвестро де Медичи, който предлага да използват общото си влияние, за да свикат народното опълчение. То се отзовава, тълпата е отблъсната без бой, разпръсква се и се прибира по домовете си — бунтът е потушен.