Пол Стратърн - Медичите. Кръстниците на Ренесанса

В края на тринадесети век най-важният банков център е Сиена — град на около шестдесет и пет километра южно от Флоренция. През 1298 година обаче водещите сиенски банкери, семейство Бонсиньори, банкрутират. Това до голяма степен се дължи на заемите, отпуснати на кралските дворове и могъщите благородници, които са основните кредитополучатели на пазара и на чиито молби често е невъзможно да се откаже. Проблемът се крие в това, че банките просто нямат власт, за да си върнат заемите, защото, както на свой гръб разбират сиенските банкери, владетелите съвсем буквално представляват закона. Сиена никога не се възстановява от краха на Бонсиньори и Флоренция бързо заема водещо място в банковото дело, в което много скоро започват да господстват три флорентински рода — Барди, Перуци и Ачиайоли, превърнали се в най-големите банкови къщи в цяла Европа. Перуци създават мрежа от петнадесет клона, която се простира от Кипър до Лондон.

В началото на своя апогей Флоренция използва като символ лъва, който от време на време се появява изсечен на възпоменателни медали, а не по-често срещаната флорентинска лилия. Този лъв е много повече от произволен символ, защото по това време градът се сдобива със своите първи истински лъвове, вероятно благодарение на търговските си връзки в Леванта. Лъвовете са в огромна клетка близо до катедралата, на площад Сан Джовани. Екзотичните животни будят възхищение и гордост у гражданите. Суеверното население гледа на отекващите им по улиците ревове като на поличба. В средата на четиринадесети век лъвовете са преместени зад двореца на Сеньорията, където клетката им се намира на улица, която и до ден днешен носи името виа деи Леони. Въпреки тяхната популярност и главната роля, която имат в живота на града, те не са използвани като символ на Флоренция за най-прочутата й монета — тази чест се пада на лилията.

Първенството на флорентинската банкова система и солидността на банкерите й превръщат валутата на града в институция. Още през 1252 година Флоренция започва да сече фиорино д’оро, който съдържа петдесет и четири грам злато и става известен под името Флорин. Благодарение на непроменящото се златно съдържание, рядкост за монетите през епохата, и използването му от флорентинските банкери флоринът се превръща в общоприета монетна единица из цяла Европа. А това е значително предимство за банкерите, които в противен случай трябва да работят с променящите се обменни курсове между различните валути.

През този период се поставят основите на съвременния капитализъм, установяват се правилата за търгуване, а банковото дело развива голяма част от своите прийоми. През 1340 година за първи път се създава двустранното счетоводство, от нищото се появяват т. нар. доверителни пари, т. е. отпускане на кредит на доверие, а не срещу реални активи, развива се плащането по ведомост и менителниците. Това развитие обаче не попречва на флорентинските банкери да повторят сиенската грешка, като откриват сметки за получаване на заем на неаполитанския крал Робер и английския Едуард III. През 1340 година Европа преживява икономическа депресия и владетелите, които не могат да върнат заемите си, просто ги отменят. По това време Едуард III започва война, която ще остане в историята като Стогодишната война, и се смята, че дължи на банката на Перуци „стойността на едно царство“. Впоследствие трите водещи банкови рода на Флоренция фалират един след друг.

Но дори и преди тази катастрофа Флорентинската република става свидетел на неспокойни времена, в които политическата власт често преминава от едни ръце в други, и то по насилствен начин. Населението е разделено на две основни партии — гвелфи и гибелини, като, разбира се, двете на свой ред са разкъсвани от фракции. Гибелините са подкрепяни главно от благородническите семейства, а гвелфите от богатите търговци и „малките хора“ (popolo minuto), т. е. масите, или работническата класа. Терминът „малки хора“ освен че има презрителен оттенък, съдържа в себе си и елемент на истинност, тъй като храната на най-бедните прослойки е силно ограничена, което възпрепятства растежа им и те буквално са малки хора.

Тази политическа нестабилност обаче не попречва в началото на четиринадесети век Флоренция да изживее първия си златен век. Тогава само за половин столетие градът дава на Италия трима от най-изящните й автори — Данте, Бокачо и Петрарка. Те скъсват с църковната традиция и избират да пишат на тоскански диалект, а не на латински език, като по този начин не само утвърждават тосканския като основа на италианския, но вкарват светски, хуманистичен елемент, като извеждат литературата отвъд езика на Църквата. Този светски хуманизъм се отразява и в интересите на тримата писатели. Петрарка например става известен като колекционер на ръкописи на древните класически автори, които векове наред лежат забравени из манастирите на цяла Европа. Бокачо пък се прославя със своя „Декамерон“, който представлява поредица от понякога крайно неприлични и често смешни истории, пресъздаващи живота такъв, какъвто всъщност е по онова време, а не какъвто властите и особено Църквата считат, че трябва да бъде. Двама от най-даровитите художници на епохата също живеят във Флоренция — в работите на Джото и Пизано прозира влечение към хуманизма, защото образите им разчупват тогавашния средновековен формализъм и придобиват по-съвременен, по-близък до реалния живот облик с разпознаваем израз на чувствата. Тези светила извеждат Флоренция на прага на Ренесанса, но преди да претърпи по-нататъшното си развитие, Европа е сполетяна от най-голямото нещастие в своята история.