Марина Фьорато - Беатриче и Бенедикт

Накрая, когато Дон Педро и чичо ми приключиха сложния си ритуал, започна представянето. Първи от домакините бяхме представени, леля ми, Херо и аз. Принцът целуна ръка на леля Иноджен и на Херо и аз си знаех, че съм следващата. Абсолютно безсрамно му поднесох изцапаните си с мастило пръсти, надявайки се той да не забележи. Но принцът не отлепяше очи от мен, докато устните му целуваха въздуха над ръката ми, поглъщаше ме с черните си очи по начин, който ме накара да се почувствам крайно неудобно.

Младежът от Флоренция — оказа се граф Клавдио Казадеи — ми поднесе безволева и лепкава като скумрия ръка, но аз му се усмихнах топло, за да му помогна да се отпусне.

И накрая високият мъж беше представен като синьор Бенедикт Минола от Падуа. Северняк. Знаех си! Падуа беше на половин ден езда от двореца на баща ми и носталгията ме удари като чук.

Той се ръкува с Херо, а след това и с мен. Ръкостискането му беше твърдо, а ръката — суха и той веднага забеляза моите покрити с мастило пръсти. Изигра малка пантомима, поглеждайки първо пръстите ми, после мен, а след това повдигна усмихнато вежди. Накрая, съвсем целенасочено, обърна ръката ми там, където дланта ми беше чиста и бяла като на мавър. И постави целувката си в самия център на дланта ми, ала не обикновена въздушна целувка като тази на принца, а топъл, категоричен и ясен поздрав. Задържа за миг покритата с мастило ръка, която беше целунал, а после я пусна.

Цялата тази случка не отне повече от два удара на сърцето и съм сигурна, че в суматохата на поздравленията никой не забеляза епизода между нас. Но с невероятна ловкост на ръцете благородникът от Падуа беше оставил в дланта ми нещо на мястото, където бе положил целувката. И докато Дон Педро водеше цялата компания към двореца, аз отворих ръка и погледнах. Беше една самотна карта за скопа — сетебело , седмица монети 8 8 В различните варианти на таро монетите се наричат още дискове, пентакли, или щитове. Това е цветът на благополучието. — Б.пр. , най-ценната карта от цялата колода. Картата, която, изиграна дори само веднъж, печели играта и поради това позната като „красивата седмица“. Обърнах картата към гърба, но там не видях никакво послание — единствено името на производителя.

Загледах се в самия рисунък — седем кръга, запълнени в синьо, червено и жълто, с по едно цвете върху всеки от тях. Сетебело. Какво ли щеше да рече всичко това?

И за първи път през този знаменателен ден аз забравих за мавъра. Загледах се в синьор Бенедикт от Падуа и той се загледа в мен със зелените си очи.

Върху горната му устна се бе лепнало миниатюрно петънце от мастило, като малка рана.

Бенедикт:Нямах никакво желание да сложа в уста каквото и да било, но държах отново да видя Беатриче дела Скала.

Оставаше още седмица до празника Успение Богородично със съответните му процесии, банкети и ритуали, ала нашият домакин Леонато, губернатор на Месина, бе решил, че не е добре да пилеем времето си. Беше организирал програма, препълнена от забавления — не дай боже да ни е останал свободен ден! За наше удоволствие се провеждаха ежедневно угощения, театрални представления и рицарски турнири, до едно изглеждащи ми по-скоро като непосилен труд, отколкото като развлечения. Ала твърдо решен да докаже, че гостоприемството му се равнява на това на най-великите благороднически дворове по света, нашият домакин не приемаше отказ. И тази вечер ни беше обещал вечеря, каквато никога не сме опитвали.

Намъкнах се в голямата зала след натруфените и парфюмирани испанци и си намерих място близо до солницата. Залата си я биваше по размери, имаше си дори мръсни кучета под масите и качулати ястреби по гредите отгоре. Масите се огъваха под пирамиди от смокини, бадеми, ябълки, сливи и нарове, а за украса бяха покрити с лозници, преплетени с макове. Дългите дъски бяха подредени като три страни на площад, а на мястото на четвъртата страна седяха музикантите, заразяващи въздуха с безумната си какофония. Забелязах златната глава на лейди Беатриче почти веднага. Стоеше начело на централната маса, която бе поставена върху платформа, редом до леля си, чичо си и братовчедка си, всички до един очакващи пристигането на принца.

Дон Педро се насочи важно към централното място на високата маса, където вече го очакваше висок резбован стол и специална възглавница за задницата му. След като се намести върху нея, насядаха и всички останали. От двете страни на принца седяха съпругата на Леонато и дъщеря му, а самият губернатор беше от другата страна на жена си, достатъчно близо до принца, за да го изтощи с многословието си.