Марина Фьорато - Беатриче и Бенедикт

От другата страна на дъщерята на губернатора бе настанен Клавдио, тъй като бяха на близка възраст, а между нас имаше някаква дама. Докато сядахме, той ме погледна умолително, а аз му се усмихнах окуражително. Със своите седемнайсет години той бе с три години по-млад от мен, но по време на пътуването ни дотук бях започнал да харесвам младия човек, особено след като установих, че сковаността му прикрива осакатяваща свенливост, а надменността му беше маска на веселия му нрав.

И така, след като се настанихме, лейди Беатриче се оказа през шест човека от мен, между чичо си и друг брадат образ, когото помислих за брат на губернатора. Затова почти не я виждах, дори и да си клатех главата като болен от маларична треска. От време на време се сдобивах с мъчително сладка картина на дългите й пръсти, вече почистени от мастилото, как разкъсват комат хляб, или на русите й къдрици, които се повдигаха и отпускаха, докато въртеше главата си. Щях да се чувствам небрежен в дълга си към Клавдио, ако не беше фактът, че малката стопанка на къщата го държеше в плен на разговора си. Странно, но те като че ли говореха за Светото писание, защото съвсем ясно чух как девойката му разказва с момичешкия си глас някаква измислица за Мадоната, някакво писмо и кичур коса. Завиждах на Клавдио, задето той може да разговаря с дамата, която желае. Напълно отчаян, аз се заех да издържа безкрайната процесия от местни деликатеси, обграден от непознати и приклещен в стола си от благоприличието.

Сицилианците се оказаха големи любители на съчетаването на храни, които дори не трябвате да се поглеждат. Беше ми сервирано сирене със зелен лимон вътре, спагети, обсипани със стафиди, и аншоа, забъркана с портокали. В приветствената си реч Леонато ни беше обещал храна, каквато не сме вкусвали. И без съмнение удържа на обещанието си, защото аз със сигурност никога не бях изнасилвал небцето си с подобни извратености. Приех следващото блюдо с дълбока въздишка — някакво бледо желе, приличащо на свинска пача, увито в мазен филигран от кравешко було. „Мако“ — изрече услужливо съседката ми, обаче аз не разбрах дали просто ме уведомяваше за името на ястието, или ме предупреждаваше да внимавам с него. Вътрешностите ми избоботиха и разбрах, че точно в този момент бих дал цялото богатство на Дон Педро за една чиния печени гълъби. Накрая стомахът ми изрева толкова могъщо, че опитах миниатюрно парченце от яхнията — толкова, колкото се събираше на върха на ножа ми. Беше безвкусно, лигаво и небцето ми на северняк моментално се разбунтува. Добре, че се бях сетил да взема малка торбичка огнена падуанска горчица, жълта и гореща като слънцето, с която дискретно, но обилно поръсих това блюдо, както и всяко друго след него.

Но насред този парад от странни блюда късметът ми най-сетне проработи — когато брадатият тип до лейди Беатриче напусна мястото си, за да говори с един от слугите. Изправих се и бързо се вмъкнах в стола до нея, извивайки се като змиорка, така че, когато брадатият се завърна, почти седна в скута ми. Аз му се ухилих, а той поклати с укор глава и се отдалечи към другия край на масата, мърморейки си нещо под нос. После насочих усмивката си към дамата, но тя моментално застана нащрек. Отблизо беше още по-хубава — сините й очи излъчваха прямота, кораловите й устни бяха сочни като розова пъпка, веждите й бяха тъмни и изразителни. Косата й падаше на непослушни къдрици от двете страни на лицето й, бягаща от ограниченията на гребени и плитки — прическа, която в никакъв случай не можеше да се определи като спретната, но която й подхождаше невероятно добре.

Когато прислугата донесе поредните блюда с поредната странна бърканица, ние по необходимост замълчахме. Замислих се какво да й кажа — рядко събитие за мен, защото обикновено говорех, без да се замислям. Подаряването на картата сетебело беше добро начало. И обикновено сработваше — дамите бяха заинтригувани, поласкани и пълни с въпроси. Винаги започваха с питане за картата, а оттам нататък аз можех да се заема със сериозната задача да ги разсмивам.

Ала тази дама не ме изчака да въведа ред в мислите си. Заговори първа. И изобщо не спомена картата.

— Ще пътувате ли по-нататък, синьор Бенедикт, или ще спрете дотук?

— Лейди Беатриче, този стол под мен е крайната цел на пътуването ми. Единствената причина, поради която пристигнах в Сицилия, бе да седна до вас!

Тя не се усмихна.

— Значи няма да пътувате по-далече? — изрече.