Марина Фьорато - Беатриче и Бенедикт

— Утре сутринта трябва да отведа младия си повереник до Монреале, за да посети вуйчо си, който е архиепископ там.

— Но няма да оставате в Монреале, така ли?

— Нито аз, нито той. Там се мъти нещо и неговият вуйчо е преценил, че е най-добре да го остави при чичо ви.

— Значи и вие ще останете тук цял месец.

— Най-малко. И всеки ден от него ще прекарвам на този стол до вас, стига да ми позволите!

Сега вече тя се усмихна и пое ножа си така, сякаш избираше оръжие.

— Ако смятате да го направите, трябва да разполагате с много истории за разказване, за да не станат вечерите ни отегчителни.

— Лейди Беатриче, крача по тази земя вече двайсет години и досега никой никога не ме е обвинявал, че съм отегчителен!

Следващото блюдо и следващият въпрос пристигнаха заедно:

— В такъв случай трябва да сте човек с опит. Каква е професията ви?

— Аз нямам професия.

— Никаква? — повдигна тя едната си красива вежда.

— Толкова ли е рядко това за човек от нашата класа? Вие нямате ли лениви братя?

— Имам един, по-голям от мен.

— И какво прави той?

— Зает е предимно да вдига скандали. И да се забърква в боеве. Голям кавгаджия е и ако белята сама не го намери, той хуква да си я търси.

— Но няма занимание?

— Заниманието му е да чака баща ми да умре.

— И дали това усилие скоро ще бъде възнаградено?

— Не — отговори с усмивка тя. — Баща ми не е от най-отстъпчивите. Ако зависеше от него, не би доставил това удоволствие на никого. А нищо друго не го прави по-здрав и по-дълголетен от мисълта да осуетява плановете на своя наследник!

— А поне вие не се ли разбирате с брат си?

— Ни най-малко. Караме се като куче и котка.

— А спорът не е ли понякога знак за привързаност?

— Не и в този случай.

— А в други? — побързах да попитам, преди да съм изгубил смелост.

Тя се отпусна назад в стола си, загледа се замислено в мен с лазурния си поглед и изрече:

— Нима вие наричате този наш разговор спор, синьор Бенедикт? На никого не оказвам честта на полемиката още на първа среща!

— В такъв случай трябва първо да бъдем приятели, преди да бъда допуснат до удоволствието на здравословния диспут с вас?

— Именно — отговори самодоволно тя. — Но онова, което ценя най-много в моите приятели, е искреността, а вие, опасявам се, не бяхте особено искрен с мен!

Разтворих ръце като факир, за да покажа, че не крия нищо.

— Говоря простичко и откровено. Кажете ми с какво съгреших?

Тя сведе очи към блюдото пред себе си и изрече:

— Когато казахте, че нямате професия, не казахте истината. След като доставяте един млад граф на неговия вуйчо, значи сте бавачка !

— Като вас? — не й останах длъжен аз.

— Аз съм компаньонка на моята братовчедка — поправи ме тя. — Освен това я уча на английски, малко латински и още по-малко старогръцки.

Тук вече ми се наложи да сменя темата, защото не бях особено добър ученик и не бих могъл да й бъда равностоен опонент в нито един от тези езици.

— Присъединих се към свитата на граф Клавдио във Венеция, тъй като неговият баща помоли моя да го придружа до Сицилия. Така че аз бях негов компаньон — добавих леко натъртено — и се стараех да го разсмивам през целия път.

— Значи освен това сте платен шут? — изгледа ме тя и кораловите й устни се извиха в усмивка.

— Това не е ли почтена професия?

Вдигнах чашата си по посока на джудже в пъстър шутовски костюм, което въртеше колела между масите, а накрая се поклони дълбоко на принца. Но глупакът беше обърнат в противоположната посока и по негов знак тромпетите изреваха, сякаш той току-що ги беше напълнил с въздух. Дон Педро започна да си тактува, като си вееше на лицето с дългите си пръсти. Беатриче се обърна към мен.

— Наистина много почтена — изрече с глас, гарниран с щипка ирония. — В такъв случай сте шутът на принца, така ли?

— Почти не познавам Дон Педро. И с него съм едва от Венеция насам. Присъединихме се към неговата свита, когато избираше кораби за своя крал. С него съм разменил не повече от две думи, но сега, като се замисля, и на двете той се засмя.

Започнах да ровя разсеяно в новото блюдо, което бе поставено пред мен — някакво месо, но толкова недоизпечено, че все още пускаше кръв. Пускането на кръв продължаваше и в разговора ни.

— Щом като нямате никаква професия, значи би трябвало да имате други развлечения. Нямате ли някакви интереси или хобита, с които да запълвате часовете си? Харесвате ли музика например? — и кимна по посока на празното пространство между масите, където музикантите на чичо й продължаваха да измъчват инструментите си за наше удоволствие.