Марина Фьорато - Беатриче и Бенедикт

— Но следващия път, когато събират рицари за война, ще дам вашето име!

Щях да кажа и още много неща, но на масата настана раздвижване. Принцът започна да се надига от стола си. Поради късния час, дъщерята на домакина бе поискала да се оттегли и Клавдио придържаше кавалерски стола й. Моята лейди Беатриче се изправи грациозно, за да я придружи, но аз, непохватен и закъснял, успях единствено да издърпам нейния стол, с грозно стържене по пода. Тя се обърна и на сбогуване произведе заключителния си изстрел:

— След като аз съм рицарят, благодаря ви за залога! — дари ме с войнишко ухилване. — Но сега, след като дойде краят на турнира и победителят съм аз, имам честта да ви го върна! — кимна към чинията ми и подметна през рамо: — Ако вече не ви се яде, милейди , по-добре обърнете чинията си! Сбогом!

Силно обезпокоен, аз обърнах чинията си, както изискваше обичаят, след като си се нахранил.

И под нея ме гледаше моето сетебело — седмицата монети.

Бенедикт:След като доставих Клавдио на вуйчо му в катедралата на Монреале, започнах да кръстосвам из светата обител, докато го чакам.

Бях предположил, че от мен ще се изисква да присъствам на литургия, и се бях подготвил да дремя и да се прозявам в продължение на два часа. Но добрият архиепископ, натъкмен в злато и настанен на трона си под гигантска мозайка на Христос Вседържател, бе започнал да рони сълзи от радост, когато зърна племенника си, а към мен се бе обърнал съвсем делово. Благодари ми от все сърце, че съм му довел Клавдио жив и здрав, и ме помоли да се върна по обяд. Загледах се в безизразното му лице и в бадемовидните очи, неразгадаеми като очите на Христос, който се носеше над него по златните стени, и се изпълних със сигурност, че той има да сподели някакви големи тайни със своя племенник. Затова се завъртях послушно на пета, излязох през импозантните врати и закрачих из манастира.

Манастирът приличаше по-скоро на градина, отколкото на свято място — обширно пространство, засадено с портокалови, маслинови и бадемови дръвчета с лъскави листа. Квадратът между сводестите галерии беше изпъстрен с пътеки от бели камъни, които се пресичаха от миниатюрен тъмнозелен жив плет, подкастрен в сложни фигури и скъсен до нивото на човешкия пищял — подходящата височина, за да препъне всеки, който реши да го прекрачи. В центъра, подръпващи от живия плет с оранжевите си човки, се разхождаха половин дузина снежнобели гъски и наперено крякаха. Безсъмнено бяха свещени или нещо подобно, но самата гледка беше достатъчна, за да накара стомаха ми да изръмжи недоволно. На вечеря не бях хапнал нищо повече от хляб и горчица, а с пиенето бях прекалил. Аптекарите безсъмнено биха казали, че тъкмо недоволният ми стомах допринася за сутрешната ми меланхолия.

Крачех през сводестите галерии, от една сянка до следващата, избягвайки издигащото се по небосвода слънце. По време на дългата езда до Монреале не бях никак приятна компания на Клавдио. Бях дълбоко замислен върху онова, което ми беше казала снощи лейди Беатриче, и често-често опипвах картата сетебело , пъхната в презраменника ми — твърд малък правоъгълник, точно над сърцето ми.

Литургията беше в разгара си — хорът се чуваше съвсем ясно. И тъй като всички обитатели на манастира бяха в църквата, изведнъж аз се почувствах много самотен в това огромно място. Незнайно защо, но когато хорът започна мотета си, даже гъските внезапно замлъкнаха и се изпокриха някъде. А аз не бях свикнал със собствената си компания и изобщо не се харесвах за свой приятел. Когато бях сам, мислите ми започваха да кряскат шумно в тишината. Но аз не желаех да чувам собствените си мисли, не исках да надничам в собственото си сърце и не ми доставяше никакво удоволствие да ровя в душата си.

Ала колкото и упорито да се стараех да се концентрирам върху музиката на месата, в ума ми започнаха да се промъкват неканени мисли.

Какво е вашето занимание?

Още от детството си винаги бях вървял натам, накъдето са ме водили другите, като лист по течението на поток. И щях да си остана у дома завинаги, ако на последния ми приятел Себастиан не му беше щукнало в главата да пътешества. След като той замина, самотата и отвращението от собствената ми компания ме убедиха бързо да приема предложението на баща ми и да придружа Клавдио Казадеи до Сицилия. А ето че сега достигнах нов надир. Бях придружил един седемнайсетгодишен новелино 10 10 Novellino (ит.) — новак; наивник. — Б.пр. през целия път до това чуждо място, но само за да бъда прогонен от Божия дом с указанието да се върна, за да взема Божия племенник след чифт часове. Лейди Беатриче беше права. Аз наистина бяха бавачка — не човек, а обвивка, без ядка, без никаква същина.