Марина Фьорато - Беатриче и Бенедикт

— Намирам за необичайно да ни изнасят серенада с овчи черва, докато ние ядем бутовете на овцата! — отсякох и добавих: — Не, не мисля, че в музиката им има и една нота, която да си струва да бъде чута!

— А какво ще кажете за поезията?

Свих рамене и отговорих:

— Аз съм човек, който говори простичко. От десет думи на чичо ви разбирам най-много една. Думите му са още по-странни и от блюдата му!

И тогава тя се разсмя. И този звук беше като манна небесна за ушите ми не само заради приятния му тон, но и заради почивката от нейното нападение, която ми предостави. Вече бях започнал да се чувствам като мъж с мишена на гърдите, докато цяла армия е насочила мускетите си към мен.

— Яздите ли добре?

— Знам кой край на коня е напред, кой — назад.

— В такъв случай сте пилигрим и вървите по сребърния път с мида в шапката си 9 9 Мидата е символ на свети Яков Зеведеев и на Пътя на свети Яков — сребърният път. Това е един от най-популярните поклоннически маршрути през Средновековието, по който пилигримите са достигали до Сантяго де Компостела, за да се поклонят на гроба на светеца. За да се различават от останалите и да се разпознават един друг те са носели миди. — Б.пр. , така ли? — това вече прозвуча като истинска подигравка.

— Звучите като младия ми приятел Клавдио, който е истински набожен. Но ще ви отговоря така, както отговорих и на него.

Господ не е влизал в разпра с мен, нито пък аз с него, и по принцип двамата предпочитаме да не се закачаме — заговорих басово и мелодично като чичо й, изричайки: — Богът на любовта , който седи над нас … Бързо, задайте ми пак онзи въпрос за поезията!

Тя се усмихна, но ми зададе друг въпрос:

— А можете ли да въртите меч?

— Ще ви препратя отново към отговора си във връзка с ездата — различавам единия край на меча от другия — след това обаче се смилих и отговорих искрено: — Учил съм се, разбира се, но ако ми дадете рапира и кама, а на моя враг ряпа и стрък целина, победителят от двубоя със сигурност ще бъде той.

— Значи никога не сте служили като войник?

— Не, но мисля, че за вас няма да е зле да опитате. И на брат си ли изнасяте такъв катехизис?

— Синьор Бенедикт, ние двамата с вас не сме брат и сестра!

— Така е, това е повече от сигурно — отвърнах, загледан в прекрасното й лице и в раздвижените й от препирнята ни черти.

— Значи животът в броня не ви привлича, така ли?

Вдигнах ръце, за да й покажа, че се предавам.

— Много сте сурова с мен, лейди Беатриче! Питам се обаче дали щяхте да бъдете по-мила, ако пътувах, за да бъда посечен от някой размахващ брадва германец или въртящ ятаган сарацин?

Тя като че ли обмисли въпроса и отвърна:

— Това е един от начините да оцениш един мъж — по продължителността на дните му на бойното поле.

— И ме намирате за недостоен, така ли?

Тя ме погледна право в очите и отговори:

— Още не съм взела решение.

Прямотата й ми затвори устата и аз предпочетох да я запълня с малко вино. Оказа се гъсто, червено и кисело като кръв. Все пак го изпих, треснах чашата на масата и изрекох:

— В повечето случаи войници стават отегчените от домашния уют по-млади синове на семействата, които се чудят къде да си търсят белята. Разбойниците, онези с горещата кръв. Ако искам да изпусна малко пара в железен обков, по-скоро ще сложа чайник на огъня.

— Е, жалко — въздъхна шумно тя и сви рамене. — Значи не мога да ви дам никакъв залог, след като не сте рицар.

— Какво?

— Залогът за победа е знак за благоволение, който дамата поднася на рицаря, влизащ в битка. Обикновено е панделка или цвете. Или карта за игра ! — допълни многозначително.

Най-сетне! Най-сетне спомена картата сетебело , обаче аз вече бях изгубил предимството на първия ход. Тя я бе държала през цялото време в ръката си, майсторски изчаквайки, за да я разиграе едва след като ме види порядъчно вбесен. Изгубих ума и дума и изрекох:

— Лейди Беатриче, имал съм достатъчно голям късмет да се родя в заможно семейство. Не ми се налага да работя на полето в студ и пек като прост селянин. Затова споделям виждането, заради което вие може и да не ме харесате, че стига да не причинявам неприятности на никого, мога да правя каквото си поискам! Ям, когато ми се яде, спя, когато ми се доспи, и се смея, когато ми се смее. Накратко казано, доволен съм да живея младостта си в безцелна леност!

В този момент осъзнах, че цялата зала се бе смълчала и всички бяха насочили вниманието си към нас. Тя ме изслуша в пълно мълчание, с усмивка, играеща по красивите й, проклети устни. Беше спечелила и го знаеше. С глас, снишен до тихо съскане, изрекох: