Марина Фьорато - Беатриче и Бенедикт

Внезапно сетила се, че трябва да се покажем в целия си блясък, аз хукнах към ковчежето си и извадих оттам най-добрите си гребенчета за коса — лунни камъни в сребърен обков. Поставих ги на съответните места върху прическата си и грабнах една яка от златен филигран за Херо. Тя повдигна тъмния водопад на косата си, за да й я сложа. Все още се опитвах да я закопчея, когато се затичахме по каменните стъпала към двора. Наложи се Маргарита да ми помогне, защото най-неочаквано покритите ми с мастило ръце се разтрепериха.

Беатриче:В двора заварихме истинско стълпотворение от народ, в чийто център се намираше чичо ми — същинска Земя насред един пъстроцветен космос.

Дочух плътния му, мелодичен глас и веднага се досетих, че се е впуснал в едно от речовитите си словоизлияния, защото за чичо ми нищо на този свят не беше по-драго от звука на собствения му глас.

Завъртях очи, а после двете с Херо се запровирахме през тълпата, като аз бутах братовчедка си пред мен, както повеляваше разликата в ранга ни. Не след дълго двете застанахме зад леля и чичо, или по-точно в сянката на неговите размахващи се ръце, докато той жестикулираше експресивно като актьор на сцена. След като се уверих, че погледите на всички бяха приковани върху чичо ми, аз реших да се поогледам по-внимателно.

Дворът на чичо ми и дворът на испанците бяха застанали едни срещу други като две враждуващи армии, със съответните си генерали най-отпред в ролята на оратори.

Мъжът, към когото в момента се обръщаше чичо ми, се оказа не чак толкова висок и едър, колкото върху коня, но пък беше облечен великолепно в аленочервеното на неговото знаме. Това трябва да беше арагонският принц Дон Педро. Ръкавите му бяха разцепени, разкривайки отдолу разкошен черен сатен — материя, отличаваща се със същия маслен блясък като черната му коса, подстригана ниско като кепе, и като елегантно оформената му брада. Той се усмихваше, разкривайки перленобели зъби. Правеше му чест, че успя да задържи широката си усмивка през цялото многословно приветствие на чичо ми. Въпреки че към края на елегията забелязах, че ъгълчетата на устните му потрепват от умора.

С тежък испански акцент принцът изрече в отговор нещо галантно и много кратко — надявал се той и неговият двор да не бъдат в тежест на чичо ми през предстоящия месец.

Чичо ми автоматично отрече подобна мисъл с тежко поклащане на глава и брадата, която отглеждаше — за негова огромна наслада вече сдобиваща се с височайше сребро — последва послушно главата му.

— Когато пристигате в дома ми, принце мой, с вас идва щастието! Напуснете ли ни обаче, скръб ще обгърне стаята ви, защото цялото задоволство на душите ни ще отпътува с вас!

Докато чичо ми говореше, зърнах зад принца човек, когото преди не бях забелязала, но който сега се помести неспокойно от крак на крак.

Младият мъж не беше в униформа, но и без това би се откроил насред натруфената компания, защото беше най-високият благородник в гостуващия двор. Южняците и испанците като че ли клонят към пигмеи, така че от цялата солидна група, насъбрала се тук, само леля ми и аз бяхме в състояние да погледнем този странник в очите. Той имаше русата коса на севера, с цвят на зимна пшеница. Косата му беше на вълни и той я носеше достатъчно дълга, за да й позволи да се накъдри над яката му, а не подстригана ниско като косите на испанците. Веждите му бяха по-тъмни от косата, ала очите му бяха зелени и макар да нямаше брада, бузите му не бяха виждали бръснач поне от няколко дена и наболите гъсти косми потъмняваха значително лицето му. Иначе одеждите му бяха безупречни — беше облечен в един от онези дълги до коляното жакети с прилепнали ръкави, които се носеха напоследък във Венеция, изработен от бутилковозелена коприна, а бричовете и ботушите му бяха от черна сърнешка кожа.

Бях толкова заета да го оглеждам, че изминаха няколко секунди, докато осъзная, че той не е сам. Ръката му почиваше дружески върху рамото на младеж, застанал до него — ако се съдеше по разликата в цвета им, надали е негов брат. Само тези двамата от цялата компания бяха изоставили аленочервеното и ярките метални нагръдници на испанците. Младежът изглеждаше на възрастта на Херо, на главата си имаше гнездо от буйна, къдрава черна коса и беше облечен в пурпурното кадифе на фамилията Торнабуони-Медичи. Което автоматично ми подсказа, че идва от Флоренция и че е знатен благородник. Докато чичо ми продължаваше да каканиже, забелязах как мъжът стисва леко младежа по кадифеното рамо. Младежът вдигна очи и видя, както видях и аз, как клепките на мъжа до него потрепват и се затварят, като че ли монотонното слово на чичо ми го приспива. После той направи лека крачка напред, препъна се и очите му се отвориха широко, като че ли се беше стреснал и събудил. Тази малка пиеса бе разиграна с крайно пестеливи движения, така че само публиката му от един да може да я оцени и да не даде основания да бъде обвинен в лоши маниери. Беше изпълнена както с доброта, така и с дискретност и аз не можах да не му се възхитя задето се опитва да накара младежа да се отпусне. Младежът се усмихна, мъжът от севера също се усмихна. А после, като че ли моето движение беше привлякло някак си погледа му, очите му се впиха директно в моите. Видях, че те са светли като моите и много прями. Напомняха ми за родния ми дом и аз не можех да не го гледам. Миг по-късно едно от тези две очи се затвори, безсъмнено намигвайки ми. Едва тогава сведох очи, свих устни, за да скрия усмивката си, и се отместих зад чичо ми, за да се скрия напълно. Сърцето ми заби учестено.