Марина Фьорато - Беатриче и Бенедикт

— Ах, но това е прекрасна история! — разбъбрих се безразсъдно аз. Приказката буквално плачеше да бъде доразказана, тъй като не я бях довършила пред Херо. — Графът се влюбва в друга, обаче неговата годеница измисля начин да го чака в леглото на любимата му, а той неволно й връчва семейния пръстен и…

— Достатъчно! — извика леля ми, вдигайки ужасено ръце. — Тази история е скандална! — после ръцете й се отпуснаха в копринения й скут и тя започна да върти гривната, която носеше неизменно на китката си — златен обръч с бляскав зелен халцедон. Засмя се меко и добави: — Като че ли някой може да ти измъкне бижуто, без да се усетиш! — говореше тихо, сякаш на себе си. — А и креватните номера със сигурност не са за ушите на девица! — изпъна гръб и продължи: — Моят съпруг, твоят чичо Леонато, държи Херо да се превърне в образец на скромност и целомъдрие, със съответстващото на тях благо девиче поведение и уравновесеност на темперамента. Именно той е човекът, който й забрани да чете, по същата тази причина, така че да не бъде изложена на… безнравствени приказки!

Улових някакъв дисхармоничен звън в гласа й и усетих как гобленът зад нас се раздвижва от лекия ветрец и докосва рамото ми.

— А на какво държиш ти? — запитах тихо.

Леля ми сви устни и отсече:

— Не се дръж безочливо, Беатриче! Желанията на моя съпруг са, разбира се, и мои желания. Предвид това аз… ние… вече искаме Херо да се образова така, както си била образована и ти, на четмо, писмо и изкуства, подобаващи на дама от благороден произход! А лично за теб, племеннице, би било добре да не забравяш, че никога няма да си намериш съпруг с този твой хаплив език!

— Та нима аз искам съпруг? Защо изобщо ми говориш за съпруг? — извиках, внезапно замръзнала насред горещата пещ на двора.

— Херо — започна предпазливо леля ми — е вече на шестнайсет години и по закон може да бъде сгодена. Днес очакваме в нашия дом процесия от знатни гости, пристигащи за празника Успение Богородично, които ще останат с нас до края на лятото. Така Херо ще има възможността да се сблъска с не един и двама млади жребци. А нищо чудно сред тях да се намери жребче и за теб, племеннице.

Настъпи кратка, но многозначителна пауза, запълнена единствено с крясъка на чайките откъм морето. Гобленът зад нас се изду като платно под напора на топлия бриз и дамата с еднорога докосна рамото ми с гамите си. Като предупреждение.

Поех си дълбоко дъх, бавно издишах и изрекох:

— Такова ли е било намерението на баща ми, когато ме е изпращал тук?

— Нямам представа — повдигна вежда леля ми. — Такова ли е било, според теб?

Да, вече всичко се сдобиваше със смисъл. Ако можеха да ме сватосат с някой принц или граф от юга, баща ми нямаше да бъде възприет като разрушител на безценния баланс на силите у дома, във Верона. Усмихнах се мрачно.

— Стига де, лельо! Не съм братовчедка си, едно дете, което можете да подмамите в брачен съюз! Намеренията ви са ми напълно ясни!

— И перспективите не те блазнят, така ли, племеннице? Да имаш до себе си мъж от знатен род, който да ти изповяда любовта си?

Сетих се за мавъра и потреперих. До това лято бях възприемала с облекчение неохотата на баща ми да се раздели с ръката ми, но сега за нищо на света не бих си признала, че се чувствам различно.

— По-скоро бих слушала псе как лае по гарга! — отсякох лъжливо.

Леля ми присви синьо-сивите си очи срещу бързо пъплещото нагоре слънце и ме изгледа и аз отново се изпълних с усещането, че през очите й ме наблюдава майка ми.

— Въпреки това, племеннице, смятам, преди да склопя очи, да те видя със съпруг!

— Кълна се, че ще стане, но на гореща Коледа!

Леля ми се засмя и вдигна примирено ръце.

— Хайде, заемай се с уроците, нещастнице! — отсече и ме плесна през задните части с молитвеника си, при което аз скочих на крака. — И не забравяй какво ти казах!

Но когато се гмурнах обратно в хладината на мраморното стълбище, далече от изгарящото око на слънцето, осъзнах, че май съм прибързала с клетвата си.

Не бих се изненадала в Сицилия и Коледата да е гореща. Ако е така, значи току-що бях дала клетва да се омъжа.

Беатриче:Отново изкачих стъпалата до покоите на Херо, но този път доста по-спокойно. Заварих я седнала в нишата до прозореца, привела дребната си фигурка към сводестия прозорец, загледана в морския път, чакаща. Когато ме чу, скочи и се втурна към мен, прегръщайки ме силно.