Марина Фьорато - Беатриче и Бенедикт

Но сега не казах нищо от това на братовчедка си, разбира се. Не че имах причина да се притеснявам — защото Херо беше спряла да ме слуша. Беше впила отново поглед в крайбрежния път и изведнъж посочи възбудено.

— Беатриче, виж!

В далечината на крайбрежния път се виеше бляскав дракон — метални брони и остриета на пики проблясваха под ярките лъчи на слънцето. В началото драконът беше миниатюрен, но с приближаването си постепенно нарастваше.

— Гостите на баща ти за Успение Богородично — изрекох дрезгаво. — Майка ти ме предупреди за пристигането им.

— Значи трябва да се приготвим! — извика Херо и скочи. Опипа късото си палтенце и добави: — Баща ми сигурно ще държи да се преоблечем!

Изправих се, макар и значително по-бавно от нея, и промърморих:

— Ура, ура! Време е да се нагиздим!

— А ти трябва да си измиеш ръцете! — подкани ме Херо. — Виж ги, целите са в мастило!

Обърнах я, за да развържа връзките на роклята й, и с усмивка отбелязах:

— Днес не за първи път виждам черно върху бяло.

— Какво искаш да кажеш? — запита Херо.

— Любовниците. Мъжът е черен, а жената — бяла.

— Той е мавър? Мъжът на плажа е бил мавър? — възкликна тя и се опита да се обърне, но аз я хванах здраво за раменете и не й позволих.

— Стой мирна! Още не съм свършила с тези връзки. И, да, той е мавър. Какво от това?

— Ами… само дето… Този остров беше прочистен от неверници. Мислех си, че в Сицилия не е останал нито един мавър.

— Е, този е останал.

— А той като другите мъже ли е? — запита тя, изгаряща от любопитство.

— Ни най-малко. По ръст, а и във всяко друго отношение ги превъзхожда значително. А сега ти развържи мен!

Обърнах се, ала не и преди да се насладя на изражението на братовчедка си.

— Беатриче! — извика възмутено тя.

— Да? — аз бях самата невинност.

— Но маврите са… диваци ! Тази дама безсъмнено е в огромна опасност! — и пръстите й започнаха да дърпат ожесточено връзките на роклята ми.

— Недей да повтаряш като папагал глупостите на възрастните! — скастрих я аз и се опитах да изкажа с думи онова, което бях видяла на плажа, близостта между двамата, партньорството им. Накрая завърших: — В дадения случай има любов и благородство, и уважение!

Пръстите й се сковаха и тя възкликна:

— Те са женени ?!

— Точно така.

— Нямах представа, че белите и черните могат да се женят.

— Е, сега имаш. Мисля, че вече с чиста съвест мога да кажа на майка ти, че съм допринесла значително за твоето образование. А сега бързо извикай Урсула за теб и Маргарита за мен, защото никой не сплита косата ми по-добре от нея!

Облякохме се бързо в любимите си цветове — коралово за Херо, синьо за мен, като нито за миг не изпускахме от очи пътя навън. Урсула, старата дойка на Херо, си беше бъбривка и започна да отговаря на въпросите ни, преди още да ги бяхме задали:

— Водачът им е принц на Арагон, Дон Педро се казвал. Притежава голяма хапка от Испания и е близък на самия испански крал. Целият е покрит в злато, от короната до шпорите, и при това не изглежда никак зле. С него идват и някакви благородници от севера, които се присъединили към процесията му във Венеция. Говори се, че ще останат цял месец в нашия двор.

Маргарита — дъщерята на Урсула, беше млечна сестра на Херо и въпреки разликата в социалното им положение двете бяха така близки, както можеше да се очаква от две девойки на една и съща възраст, особено когато едната е сукала от лявата гърда, а другата — от дясната. Дребните пръстчета на Маргарита бяха успели да овладеят прищевките на своенравната ми коса и сега тя сплиташе и завиваше къдриците ми, улавяйки ги като юзди, с които връщаше главата ми отново напред, защото аз непрекъснато се извръщах към прозореца, за да гледам приближаването на пъстрата кавалкада. Зовът на тромпетите беше като сладък балсам за кръвта ми, чаткането на копитата ехтеше в гърдите ми и веднага след като тоалетът ми беше готов, застанах до братовчедка си на прозореца.

Испанците се оказаха чудна гледка. Целите в аленочервено, със златни нагръдници, яздещи буйни арабски жребци в мастиленочерно. Смееха се и дрънчаха нагоре по склона, с бели зъби, загорели кожи и безгрижни сърца. Все още не бях в състояние да различа нито едно лице насред процесията. Леко замаяна, се запитах дали и бъдещият ми съпруг не е в тази кавалкада, дали някъде насред всеобщата какофония не чувам тропота на копитата на неговия кон, неговия смях, звъна на монетите в кесията му.