Марина Фьорато - Беатриче и Бенедикт

— Но къде се забави толкова? Искам да знам какво е станало по-нататък с дамата и графа! Дали накрая е успяла наистина да му вземе пръстена?

Отклоних въпроса й с леко махване на ръка и я върнах обратно в нишата до прозореца. А после, бързо забравила обещанието, дадено на леля ми, избухнах:

— О, красива малка братовчедке, само да знаеш каква приказка имам за теб днес!

Тя сграбчи нетърпеливо ръцете ми и аз както винаги се изпълних с възхита от дребните й кости (аз бях като товарно добиче, а тя — елегантен жребец), от тена на кожата й (аз бях ден, тя — нощ) и от очите й, черни и блестящи като маслини (докато моите бяха сини като птичи яйца). Различни бяха дори косите ни — докато нейната беше черна и лъскава и падаща като плътен воал до кръста й, моята беше руса и къдрава и спираше до раменете ми. Освен това аз бях с три години по-голяма от нея. И въпреки всички тези различия ние бяхме приятелки. Сега аз преплетох пръсти в нейните и тя ми зададе въпроса, който бях сигурна, че ще ми зададе:

— Как започва тази приказка?

— Ами… — и тогава си спомних предупреждението на леля ми. — Това ще рече, че не започва.

Изправих се и отидох право до писалището. Вдигнах прашния учебник по латински и от чистия правоъгълник под него ме изпълни срам — учебникът не беше пипан четиринайсет луни. Поех си дълбоко дъх и заговорих, както изискваше от мен дългът.

— Не и днес, Херо. Защото леля ме предупреди да те обучавам единствено по образователни въпроси! А сега преведи! — отворих учебника и се закашлях от праха. — Hic ibat Simois, hic est Sigeia tellus… — занареждах монотонно като пчела в стъкленица, приспивайки и самата себе си.

Тя скръсти нацупено ръце пред гърди и ми отвърна с ответен монотонен напев:

— „Тук течеше реката Симоис, тук е Сигейската земя, тук се възправяше величественият дворец на стария Приам!“ 6 6 Препратка към Шекспировата комедия „Укротяване на опърничавата“, където има подобна сцена на обучение по латински. Героите цитират „Героини“ на Овидий. „Сигейската земя“ е другото название на Троя. — Б.пр. . Стига, Беатриче! Стига толкова мъртви истории за мъртви земи! Моля те, разкажи ми история за нашата скъпа, родна Италия, от днешни времена!

Предадох се и затворих книгата.

— Добре, приказка да бъде, но този път достойна, за морал и религиозни ценности! — и започнах да ровя в ума си за такава, защото, ако трябваше да бъда честна, не бях запозната с нито едно такова предание. По време на литургия обикновено подремвах, а Светото писание не бе сред любимите ми четива. Накрая избрах да разкажа една легенда, която ми бе разказал капитанът на моя кораб, докато минавахме през потоците. — Бих могла да ти разкажа една приказка с поука, която е от нашите земи. В библейски времена самата Дева Мария изпратила на гражданите от Месина писмо, написано на еврейски, навито на руло и завързано с кичур от косата й. В него Мария възхвалявала вярата им и ги уверявала в постоянната си защита. А ето ти и малко латински — завършила писмото си с: „Vos et Ipsam civitatem benedicimus“, тоест…

— „Благославям вас и вашия град!“ — прекъсна ме Херо. — Тази история я знам. Писмото се съхранява в катедралата, а ние всяка година празнуваме деня на неговото пристигане. Но аз нямах предвид благочестиви притчи, Беатриче! Искам да чуя любовна история!

Въздъхнах и отроних:

— Бях доведена тук, за да те обучавам, защото съвсем скоро може би ще лежиш между чаршафите на брачния договор с някой млад левент!

— Тогава ме обучавай на любов! — примоли се братовчедка ми. — Това може би ще ми помогне най-много! Беатриче, аз трябва да знам!

Вгледах се в огромните й, умоляващи тъмни очи. После приседнах обратно в нишата до прозореца.

— Много добре! — кимнах, сниших глас, за да не ме чуе леля ми, ако подслушва, и й разказах историята за мавъра и за дамата в дюните.

Разказах й как двамата лежаха, сплели тела в неподвижните хладни сенки на тревата по плажа и се целуваха настървено.

— И после той я бутна в дюните и се придвижи върху нея, и…

— Не, стига! — извика Херо и скочи от мястото си до прозореца. — Не ми казвай нищо повече! Любов — да, но повече — не! Майка ми и отец Франциск не биха одобрили!

— Отец Франциск ли? — изсмях се презрително аз. — Та той обича историите ми повече от всичко на света, въпреки уж святото си расо!

И това беше самата истина. Пълничкият дребен свещеник на Леонато ми беше станал добър приятел през последните няколко седмици, откакто бях дошла в Месина. Отчасти, защото двамата споделяхме голяма тайна — неведнъж и два пъти го бях засичала да играе скопа 7 7 Скопа — италианска игра на карти. Описанието на картите, дадено по-долу, касае картите, които днес се наричат „таро“, но някога игрите на карти са започнали именно от тях. — Б.пр. с моряците на доковете. Пъстроцветните карти за игра бяха притиснати с камъчета, за да не ги отнесе вятърът, и поставени върху обърната с дъното нагоре лодка. Виждала съм го там, защото и аз самата съм играла тази игра — в ранните утрини, когато рибарите се връщаха с улова си, а аз ходех да купувам рогчето с мастило. Ние със свещеника имахме негласно споразумение, скрепено от погледите ни, срещнали се над седмица мечове или петица чаши — споразумение, че нито един от нас няма да издаде другия пред чичо ми.