Кен Фоллетт - Крахът на титаните - част II

Батальонът на Григори нямаше храна, но пък имаше няколко каруци с лопати. С тях трябваше да направят окопи. Не им отне дълго, но пък и окопите не се получиха много добри. Нищо, щяха да свършат работа.

Сутринта Исак, Григори и останалите бяха превзели изоставена немска фронтова линия и Григори беше забелязал, че окопите им се движеха по зигзаг на равни интервали, така че човек не можеше да вижда много надалеч. Лейтенант Томчак беше казал, че това се нарича траверса, но не знаеше за какво служи. Не нареди на хората си да копират формата, но Григори бе сигурен, че има някаква цел.

Григори още не бе стрелял. Чуваше стрелба на пушки и на артилерия, а неговото поделение бе превзело доста немска територия, но още не познаваше битка. Където и да отидеха, намираха, че немците просто са си тръгнали.

Нямаше логика. Всичко във войната беше объркване, паника. Двамина от взвода на Григори бяха мъртви - единият се простреля в крака и изкървя с шокираща скорост, а друг го изрита кон.

От дни не бе идвала каруца с храна. Приключили бяха сухарите си и от сутринта нищичко не бяха хапнали. Тази нощ спаха гладни, но поне бе лято.

Стрелбата започна в зори на следващия ден.

Започна далеч отляво. Вдигаха се буци пръст, експлодираха облаци от шрапнели. Григори не чувстваше страх, макар да знаеше, че трябва. Ала вместо това бе гладен, жаден, схванат и отегчен. Зачуди се и немците ли се чувстват така.

И вдясно започна стрелба, но там, където бяха, цареше покой.

- Като окото на бурята - каза Давид, продавачът на кофи.

Скоро дойдоха заповедите да продължат. Излязоха от окопите и тръгнаха напред.

- Е, нека сме благодарни - каза Григори.

- За какво? - попита Исак.

Няма да се бием. Имаме пришки от ходене, но поне сме живи.

Същия следобед стигнаха градче на име Аленщайн. Събраха се в покрайнините на града и влязоха там под строй.

С изненада се натъкнаха на граждани, които невъзмутимо си вършеха ежедневните задължения - пазаруваха, разхождаха бебетата си, пускаха пис-ма в пощата. Подразделението на Григори спря в малък парк, където мъжете седнаха да си починат. По-късно пристигнаха каруци с вода и хляб, купен или иззет от градските пекари. Томчак отиде в една близка бръснарница да се под-стриже и обръсне, а Исак отиде да купи водка, но се върна с празни ръце. Армията оставила пазачи пред магазините за алкохол, за да не влизат войници в тях. Спаха в парка.

По изгрев нямаше закуска. Оставиха един батальон да контролира града, а останалата част от тринадесети корпус заедно с Григори, излязоха от Аленщайн и се упътиха на югозапад към Таненберг.

Там, най-сетне, Григори срещна врага.

Спряха до един поток, за да напълнят мъжете манерките си. Григори се криеше зад едно дърво по нужда, когато чу звук отляво и с изумление видя немски офицер в пълно бойно снаряжение, на голям черен жребец. Офицерът гледаше през бинокъл натам, където бе спрял батальонът. Може би се опит-ваше да отличи униформите на войниците. Стоеше неподвижен като паметник, но не и конят му, който отново издаде звука, който бе стреснал Григори.

Той се закопча много внимателно, взе си пушката и се оттегли безшумно, като внимаваше дървото да стои между него и немеца. Мъжът помръдна и Григори се уплаши; но немецът просто обърна плавно коня си и тръгна на запад.

Григори изтича при сержант Гаврик.

- Видях немец!

- Къде?

- Ей там. Пикаех.

- Сигурен ли си, че беше немец?

Григори погледна зареденото оръжие в ръцете си, завършващо със свиреп на вид шип. Естествено, че е трябвало да я използва — къде му е била главата?

- Накъде тръгна?

Поне на това Григори можеше да отвърне.

- На запад.

Гаврик бързо се насочи към лейтенант Томчак, който се подпираше на дърво и пушеше. След миг той хвърли цигарата си и се затича към майор Бобров, възрастен мъж с впечатляваща стойка и дълга сребриста коса.

Всичко след това се случи бързо. Нямаха артилерия, но картечарският отряд приготви оръжията си. Бобров моментално нареди шестстотинте души от батальона да образуват редица, дълга около хиляда метра. Неколцина бяха избрани да тръгнат напред. Другите се запътиха на запад, към полегатите лъчи на следобедното слънце.

Минути по-късно изпищя снаряд, проби покривалото на гората и се взриви на разстояние зад Григори, достатъчно близо, за да разтресе земята под него.

- Този разузнавач им е дал координатите ни. Добре, че се махнахме оттам – каза Томчак.