Кен Фоллетт - Крахът на титаните - част II

Картечната стрелба спря. Сребристата коса на Бобров го правеше удобна мишена, но той не чакаше, а се изправи неразумно и изрева заповедта за атака и хукна към врага. Гаврик повтори заповедта и го последва. За най-голяма своя изненада, Григори също, опитвайки се да не изтърве тежката си пушка.

Картечницата мълчеше, но пушките на останалите немци - не, и ефектът от дузина пушки, стрелящи почти едновременно, бе почти същият. Тримата около картечницата презареждаха с побелели от страх лица. Някои от руснаците стреляха, но Григори нямаше толкова самообладание и просто тичаше. Видя трима немски войници - почти момчета, - да се крият зад един храст. Той вдигна пушката пред себе си и се втурна към тях с крясък, насочил оръжието си като копие. Тримата се изплашиха и побягнаха. Той ги гони около триста метра, но накрая, изнемощял от глад, се спря задъхан. Останалите немци също се оттегляха. Картечницата бе изоставена.

Бобров се появи отново пред погледа на Григори. Той тичаше по ширината на руските позиции.

- Напред! Не ги оставяйте да се измъкнат, или ще се върнат и ще ви застрелят утре!

Внезапно отстрани започна някакъв шум. От храсталака се показаха руски войници, които бягаха панически. От посоката, откъдето идваха, се чуха изстрели.

- Какво, по дяволите?... - започна майорът. Григори се досети. Атакуваха ги отстрани. Бобров завика: - Дръжте позиции! Обърнете се и стреляйте!

Но все повече от другарите на Григори се поддаваха на паниката и се присъединяваха към ужасеното стадо, търчащо на север. Бобров вдигна пистолета си и го насочи към тълпата, заплашваща да го увлече.

- Стойте! Предупреждавам, ще стрелям по всеки дезертьор.

Чу се пукот, пръсна кръв. Бобров се строполи. Григори нямаше време да мисли дали го е повалил германец някой от неговите преди да се присъедини към бягството Вече се стреляше отвсякъде. Григори не знаеше кой по кого стреля. Постепенно звуците от битката като че ли позатихнаха. Григори се просна, останал без дъх, върху изпопадали листа. Още стискаше пушката си - не знаеше как така не я е изтървал.

В крайна сметка се изправи на крака едва-едва. Започна да се откроява натрапчива болка в дясното му ухо. Вдигна ръка, докосна го и извика от болка. По пръстите му полепна кръв. Докосна ухото си отново и с ужас установи, че по-голямата му част липсва. Някой го бе ранил, без Григори да разбере.

Провери пушката си и я презареди, макар да не знаеше къде е смисълът. Явно не можеше никого да уцели. Върна предпазителя на мястото му.

Руснаците бяха станали жертва на засада. Германците ги бяха примамили напред и бяха затворили капана.

Какво да прави сега? Всички отстъпваха от засадата, вероятно на изток. Нямаше офицер, когото да попита накъде сега. Обърна гръб на залязващото слънце и закрачи. Чудеше се дали цялата Втора армия е избягала. Като нищо можеше да намери смъртта си в тази гора - от немски войници или от глад.

След час спря да пие вода от един поток. Помисли дали да не промие раната си, но реши да я остави на мира. Легна на земята и затвори очи. Можеше да спи тук, бе сухо и не бе студено.

Почти спеше, когато чу нещо. Повдигна се на лакът и с шок установи, че гледа към немски офицер на кон, на не повече от десет метра. Бе подминал без да го види. Григори вдигна безшумно пушката си и свали предпазителя. Внимателно се прицели от упор в гърба на германеца.

В последния момент онзи се обърна, предупреден от интуицията си. Григори стреля.

Трясъкът бе оглушителен в смълчаната гора. Конят скочи напред, а офицерът се свлече настрани и се удари в земята, но единият му крак остана в стремето. Конят го влачи стотина метра през храсталака, после забави и спря.

Григори се ослуша за още движение, но не чу нищо, освен лекия бриз през листата. Доближи коня, готов да стреля. Нямаше нужда - офицерът висеше с тавата надолу, а зелените му очи гледаха в нищото. Имаше късо подстригана руса коса и странно красиви зелени очи. Може би беше този, който Григори бе видял по-рано - не можеше да е сигурен. Лев щеше да е сигурен - би запомнил коня.

Григори отвори дисагите и намери карта и бинокъл, както и парче наденица и самун черен хляб. Наденицата беше пълна с подправки - пипер, чесън, билки. От чесъна бузите на Григори пламнаха, а с хляба почти се задави, с такова настървение се нахвърли на храната. Идеше му да плаче от облекчение. Ядеше, без да обръща внимание на нищо около себе си, до него конят кротко пасеше, а от едната му страна висеше мъртвецът.