Кен Фоллетт - Крахът на титаните - част II

Немците явно бързо бяха преценили, че стрелят по старите позиции на батальона, следващият снаряд удари земята малко пред напредващите руснаци.

До него Давид се оглеждаше като заек, сякаш може да види и да отскочи от пътя на следващия залп. Исак се мръщеше като на футболния терен, когато другите заиграваха не по правилата. Знанието, че някой се опитва да те убие с всички сили беше много потискащо, помисли си Григори. Чувстваше се сякаш е получил ужасно лоши новини, но не знаеше какви. Въобрази си за миг, че иска да изкопае дупка в земята и да се скрие там.

Какво ли виждаха артилеристите? Може би един от тях стоеше на хълм и гледаше право в Григори и останалите нервни руски войници. Един човек в го-рата не се виждаше, но шестстотин...

Каквото и да правеха, го правеха добре, защото следващите изстрели почти спукаха тъпанчетата на Григори, смесиха се с писъци, изригнаха гейзери от пръст и кръв, захвърчаха части от тела. Григори се затресе от ужас. Нищо не можеше да се направи, снарядът или те пропускаше, или те уцелваше. Григори забърза ход, сякаш това можеше да го спаси. Другите направиха същото. В следващите секунди те продължиха да ускоряват стъпка, до- като още снаряди падаха и тътнеха като десетки влакове.

Григори стискаше пушката в потни длани и дишаше пресекливо, тичаше все по-бързо, но скоро артилерията отшумя. Явно се бяха приближили твърде много. Тогава обаче започна картечният обстрел и Григори с потрес установи, че са току пред врага.

Някой изкрещя през звука в разшумялата и разпарчетосана от куршуми гора, точно до Григори. Томчак падна. Едното му око го нямаше. Лейтенантът се опита да стане, изкрещя в агония. Григори коленичи.

- Какво да правя? Какво да правя? - заповтаря той. Как да помогнеш на прострелян в окото човек?

Някой го халоса по главата. Гаврик го подминаваше, викаше му пътьом:

- Мърдай, Пешков, тъпа путко!

Внезапно на Григори му се прищя да избие тия копелдаци. На няколкостотин ярда пред себе си той видя сивите униформи и шипести шлемове на врага. Той остави притихналия Томчак, клекна зад едно дърво и погледна иззад оглозгания от картечниците дънер. Вдигна пушката и се прицели в един от немците, които вече се виждаха. Натисна спусъка. Нищо не се случи.

Григори си спомни, че не е свалил предпазителя.

Не можеше да свалиш предпазителя на тази пушка модел Мозин-Нагант, докато си я прицелил. Той седна, хвана приклада и завъртя голямото изпъкнало копче, което освобождаваше затвора.

Огледа се. Останалите бяха спрели да тичат и сега търсеха прикритие из храстите, подаваха се, стреляха, някои се давеха в кръвта си, други лежаха мъртви.

Григори се подаде иззад дънера и се огледа, вдигна пушката на рамо и погледна през мерника й. Видя една пушка да се подава от един от близките храсти, зад нея - сив шлем с шип. Младежът, със стиснати от омраза зъби, изпразни с пет изстрела пълнителя на пушката си. Врагът се скри, но не падна. Григори бръкна в раницата си, за да презареди. Отново погледна иззад дънера и видя друг немец, който тичаше между дърветата. Отново изпразни пълнителя, но онзи продължи да бяга и изчезна зад няколко фиданки.

Нямаше смисъл просто да стреля напосоки. Да уцелиш някого в битка се оказа много по-трудно от това да уцелиш мишена по време на тренировка.

Докато презареждаше пак, за втори път започна картечен огън. Той се скри зад дънера и прибра крака. По слух се ориентира, че картечницата е на около няколко стотна ярда вляво.

Когато картечницата спря, той чу Гаврик да крещи:

- Стреляйте по картечарите, хуйове прости! Стреляйте, докато презареждат!

Григори видя триножника на врага между две големи дървета, видя и стрелеца. Насочи оръжието си, понечи да стреля, но се сети - не просто стреляй, стреляй точно. Свали малко цевта на пушката. Сега тя сочеше към незащитения врат на германеца, който явно бе разкопчал униформата си заради жегата. Григори се прицели внимателно. Стреля.

Пропусна. Стреля още четири пъти и отново пропусна.

Бе подлудяващо. Колко повече искаше да убие някой немец, толкова по-неточно стреляше. Може би тия свине бяха просто твърде далеч. Може би просто не го биваше в тая работа.

Бобров долази до него на колене и лакти, но като че ли не го виждаше. Гледаше само картечницата. Извика:

- Когато кажа, тичайте към тази картечница!

Ти си луд, помисли си Григори. Е, аз не съм.

Бобров се изправи и се затича приведен напред. Когато се отдалечи малко, извика заповедта. Губиш си времето, помисли си Григори. Да не мислиш, че сме самоубийци?