Кен Фоллетт - Крахът на титаните - част II

- По наши изчисления, мъртвите руснаци са трийсет хиляди, генерале докладва Валтер на Лудендорф. Опитваше се безуспешно да скрие вълнението си пред невъзмутимия Лудендорф. Той го попита:

- Затворници?

- Генерал Самсонов се е застрелял, имаме тялото му Командирът на петнадесети корпус Мартош е пленен, заедно с още деветдесет и две хиляди души и петстотин артилерийски оръдия.

- Накратко - каза генералът безстрастно, - Втора руска армия е унищожена. Вече не съществува.

- Да, сър - ухили се Валтер.

- Което прави написаното на този лист тук още по- иронично.

- Не разбирам, сър.

- Да, и аз не разбирам. Изпращат ни подкрепления, един корпус и кавалерийска дивизия.

- Откъде? - Валтер бе изумен.

- От Франция - където най-много са ни нужни войски, ако искаме планът Шлифен да проработи.

Валтер знаеше, че самият Лудендорф е работил по плана с обичайната си енергия и неотклонност и че е наясно точно от какво има нужда Германия на френския фронт. Попита генерала:

- Но защо?

- Не знам, но мога да се досетя. Политика. Някои високопоставени дами от седмици досаждат на съпругата на Кайзера мъжа й да направи нещо, за да им върне по- скоро именията, намиращи се зад позициите на руснаците. Висшето командване е клекнало пред тях.

Валтер се изчерви, защото знаеше, че майка му е сред тези високопоставени дами. За тях това беше обичайно, но беше непростимо, че армията е изпълнила исканията им.

- Значи съюзниците получават точно каквото искат. Французите са убедили руснаците да нападнат неподготвени, за да се паникьосаме и да изпратим подкрепления, където не са нужни.

- Именно. Французите бягат - липсват им хора, оръдия; накратко, победени са. Единствената им надежда е била да ни разсеят. И тя се оправда.

- Спечелихме голяма победа на изток, но руснаците постигнаха стратегическо преимущество за съюзниците си на запад - отчаяно заключи Валтер.

- Именно.

Женски плач събуди Фиц.

Отпървом помисли, че е Беа, но след това се сети, че жена му е в Лондон, а той е в Париж. До него плачеше Жини, деветнайсет годишна девойка от един от баровете в града. Имаше ангелско лице и руси мигли, които докосваха бузите й. Той се вдигна на лакът и я погледна.

- Страх ме е - ридаеше тя.

Той я погали по косата.

- Успокой се. - Научил бе повече френски от нея, oтколкото в училище. Жини бе кратко от Жинет, но и това вероятно не бе истинското й име. Сигурно носеше някое банално име като Франсоаз. Хубава сутрин, реши Фии - топъл вятър подухваше през прозореца, не се чуваше стрелба, нито маршируване. – Париж още не е паднал.

Това я накара отново да заридае. Фиц погледна часовника си - осем и половина. Трябваше да е в хотела си не по-късно от десет.

- Ако германците дойдат, ще се погрижиш ли за мен? - попита Жини.

- Разбира се, мила. - Той потисна чувството за вина. Би я спасил, ако можеше, но тя не бе сред приоритетите му.

- Ще дойдат ли? — попита тя.

Щеше му се да знае. Бяха два пъти повече от предвижданията на френско-то разузнаване. Печелеха всяка битка на френска земя. В следващите няколко часа щеше да стане ясно колко близо са до столицата.

- Казват, че ще се предадем — рече Жини. — Вярно ли е?

На Фиц му се искаше по-скоро да стане това. Ако Париж се опълчеше, можеше да бъде разрушен от немските войски - широките булеварди, катедралите и другите величествени постройки. Изкусителна бе мисълта, че ще се предадат.

- Не се тревожи - опита се да вкара малко хумор разговора той. - Просто ще смениш с някой дебел хер полковник.

- Не искам дебели хер полковници. Обичам теб!

Може би наистина бе така. А може би тя го смяташе за спасителна сламка. Всеки, който можеше, напускаше града, но задачата никак не бе лесна. Френската армия поемаше контрола над влаковете, като понякога просто изхвърляше пътниците им насред нищото. Частните коли също бяха нейни. Такси до Бордо струваше хиляда и петстотин франка, колкото малка къща.

- Може да не се случи - каза той. - Немците сигурно са вече изтощени. Маршируват и се бият вече месец. Не могат да продължават вечно.

Фиц все пак се надяваше, че до превземане на Париж няма да се стигне. Някои засечени от британското разузнаване съобщения предполагаха, че немците са твърде уверени в успеха. Дори бяха пратили войници от Франция към Източна Прусия, което според Фиц бе грешка. Генерал Жофр пък командваше френската армия с железен юмрук. Уволненията на неспособните офицери следваха едно след друго, а прегрупирането след поредното тактическо отстъпление вървеше добре. Французите нямаше да се дадат лесно.