Кен Фоллетт - Крахът на титаните - част II

Фиц не бе толкова сигурен за британците.

Британският експедиционен корпус бе малък — състоеше се от пет и половина дивизии, в сравнение със седемдесетте френски. Биха се смело при Мон и Фиц се гордееше с тях, но за пет дни загубиха петнадесет хиляди от общо стоте си хиляди войници и бяха отстъпили.

Уелските стрелци бяха част от корпуса, но Фиц не бе сред тях. Отпървом се разочарова от назначението си като офицер по връзките между Франция и Англия. Искаше да се бие, да се отличи. Чувстваше се като аматьор, когото генералите са изпратили там, където не може да навреди много. Но пък знаеше френски и познаваше Париж, така че не можеше да отрече, че работата му отива.

Тя се оказа по-важна, отколкото очакваше. Отношенията между британци и французи бяха опасно обтегнати. Командирът на Експедиционния корпус бе надменен и обидчив мъж с объркващото име Джон Френч. Още в началото на бойните действия той се бе засегнал, че Жофр не го е консултирал относно стратегията и сега опираше до Фиц да поддържа комуникациите между два-мата съюзнически командири.

Всичко това беше смущаващо и малко срамно и Фиц не можеше да не се огорчава от зле прикритото презрение на френските офицери. Ситуацията се влоши още повече миналата седмица. Френч поиска от Жофр два дни почивка за войниците си. На следващия ден изискването бе сменено на десет. Фиц дълбоко се засрами заради командира си и отношението му към френското командване.

Той се бе оплакал на полковник Харви, един от блюдолизците на сър Джон, но бе посрещнат с възмущение. В крайна сметка Фиц се обади на лорд Римарк, негов приятел от Итън и добър познат на Мод, а също и младши министър във Военното министерство. Фиц не се чувстваше комфортно да действа зад гърбовете на командващите си офицери, но битката за Париж беше много фино балансиран процес. Патриотизмът беше трудна работа, осъзна той.

Последва експлозивна реакция. Премиерът Аскуит спешно командирова новия си военен министър лорд Китчънър, който направи Френч на пух и прах само преди два дни. Фиц се надяваше командирът му да бъде уволнен или поне да се посъбуди малко.

Скоро щеше да разбере.

Той седна в леглото.

- Тръгваш ли си? - попита го Жини.

- Имам работа.

Тя изрита завивките и улови погледа му, гола. Разтвори подканящо крака и се усмихна през сълзи.

- Направи кафе, мила. - Фиц устоя на изкушението.

Жини стана и се загърна в зелен пеньоар, зае се да притопля вода, докато Фиц се преобличаше. Снощи бе вечерял в посолството в униформа, но я бе сменил с фрак, за да посети тъмните улички на Париж.

Жини му даде силно кафе в чаша, която приличаше на купа.

- Ще те чакам при Албер тази вечер. - Предприемчивият Албер бе измислил начин да се скатае от задължителния вечерен час за всички нощни заведения в Париж.

- Ще опитам да стигна до полунощ - отвърна Фиц. Кафето горчеше, но отми и последните капчици сънливост. Даде на Жини златна лира. Бе много щедро възнаграждение за една нощ, а в тези времена златото се ценеше много повече от хартиената валута.

Той я целуна за довиждане, но тя увисна на лакътя му.

- Ще дойдеш довечера, нали?

То я съжали. Но все пак тя бе една от милионите, чийто свят се срутваше пред очите им и не знаеха какво да правят (тези, които не бяха мъртви). Не можеше да я защитава както й се искаше на нея. Дори да не бе женен, щеше да стане за посмешище, ако я превърнеше в своя официална любовница. Отдели се от нея и си тръгна.

Синият му кадилак го чакаше на тротоара отвън. От предния капак се вееше британското знаме, което показваше, че колата се използва за военни цели. Малко частни коли кръстосваха града тези дни.

Прекарването на колата дотук от Лондон изискваше безцеремонно прибягване до всичките връзки на Фиц, както и малко състояние под формата на подкупи, но се радваше, че си е направил труда. Имаше нужда да се придвижва ежедневно между британските и френските щабове и беше облекчаващо да не се налага да проси кола или кон от закъсалите армии.

Той пое по опразнените улици. Веднъж му се наложи да спре за малко пред минаващо стадо овце, вероятно упътено към някоя гара, където щеше да пое-ме към френските войски.

Заинтригува го тълпата, скупчена около прясно залепен плакат на стената на Бурбонския дворец. Спря и се присъедини към тях. Текстът беше стегнат, типично за автора - генерал Галиени, начело на защитата на Париж. Той беше стар войник, изваден от пенсия. Беше прочут с това, че не позволява да се седи на събранията му, защото вярвал, че така решения се взимат по-бързо.