Кен Фоллетт: Крахът на титаните - част II

Мъката от снощната случка го напусна лека-полека покрай вълнението около регистрацията, получаването на оръжия, намирането на верния влак, срещата с бойните другари. С него бе и Исак, както и още стотина запасняци със зелени униформи. Носеха пушки, дълги колкото те бяха високи, модел Мосин-Наган, с остър байонет на върха. Огромна синина вече покриваше по-голяма част от лицето на Григори и останалите мъже във вагона се отнасяха към него с предпазливо уважение. Вероятно го мислеха за някакъв бандит. Влакът излезе от Петербург и пое през поля и горички.

По посоката на слънцето Григори се ориентира в коя посока е Германия - на югоизток. Макар това да му се струваше очевидно, когато го спомена, впечатли останалите: повечето не знаеха къде се намира Германия.

Скоростта, с която пейзажът наоколо свистеше, добави към вълнението му. За втори път се возеше на влак, първият - когато заедно с Лев и майка си пристигна в Санкт Петербург. Още бяха пресни ужасът и тъгата от смъртта на баща му, обесен само преди няколко дни, но ароматът на локомотива и трещенето на огромните колелета раздвижваха кръвта му. Част от това детско вълнение се върна у него сега и не можеше да не възприеме случващото се поне малко като приключение, завладяващо, а не само ужасно. Този път обаче пътуваха в товарен влак, с още четиридесет души - бледи петербургци с шавливи очи, брадати селяни, които се пулеха на всичко около себе си, половин дузина тъмнокоси, тъмнооки евреи.

Един от тях му се представи като Давид. Баща му правел железни кофи в двора им и ги продавал от село на село. Давид довери на Григори, че в армията било пълно с евреи, защото по-трудно отървали военната служба.

Командваше ги един сержант на име Гаврик, който с нервен вик крещеше заповеди и псуваше непрестанно. Правеше се, че всички са селяни и ги наричаше “ебачи на крави”, но бе на възрастта на Григори - твърде млад, за да е участвал в Японската война от 1904-1905 г. - който реши, че младежът просто крие зад държанието си страха, който всички изпитваха.

Всеки няколко часа влакът спираше и мъжете слизаха да ядат (макар понякога да получаваха само супа или бира, а понякога само вода). Между спирките седяха на пода на вагона. Гаврик ги инструктира как да си чистят оръжието, обясни им как да се обръщат към офицерите си, особено към аристократите, които трябваше да наричат “Най-високо Светейшество”

На втория ден бяха стигнали до руска Полша, прецени Григори. Попита сержанта си точно в коя част на армията са зачислени. Знаеше, че са в Нарвския полк, но никой не им беше казал как се вписват в общата картинка. Гаврик просто рече:

- Какво пък те ебе теб? Ходиш където ти кажат, правиш каквото ти кажат. – Явно и той не знаеше.

След още ден и половина влакът спря на едно гранично селце на име Остроленка. Григори не го беше чувал, но виждаше, че е краят на жп-линията, така че сигурно селцето бе близо до немската граница. Тук се разтоварваха стотици вагони - хранителни припаси, тежка артилерия, коне и хора, командвани от раздразнителни офицери. В същото време тонове припаси трябваше да бъдат разтоварени в каруци: месо, чували брашно, бидони с бира, сандъци патрони, артилерийски снаряди, тонове овес за конете.

В някакъв момент Григори мерна омразната физиономия на принц Андрей, който яздеше красив кафяв кон и бе облечен във великолепна униформа, която Григори не можеше да идентифицира. Още не бе наясно с тези неща и не можеше да идентифицира отряд или чин. До него припкаше адютант с канарче в клетка. Григори погали спусъка на пушката си. Трябва да го застрелям сега и да отмъстя за баща си, помисли си той. Принцът и канарчето му се скриха в гмежта.

Григори и останалите от вагона спаха на земята тази нощ, в жегата. Той осъзна, че съставляват взвод. Срещнаха командващия им офицер на следващата сутрин, смущаващо млад втори лейтенант на име Томчак. Той ги поведе извън селцето по път, виещ се на северозапад.

Григори научи от Томчак, че са част от тринайсти корпус, под командването на генерал Клюев, и са част от Втора армия, която пък е под командването на генерал Самсонов. Останалите от взвода се стреснаха, когато Григори им съобщи това - всички знаеха, че номерът носи лош късмет, а Гаврик го скастри:

- Казах ти, че нямаш работа да питаш, Пешков, смучещ чепове педеруга такъв.

Не след дълго пътят се превърна в пътека, застлана с пясък, водеща през гора. Каруците от обоза затънаха и се наложи конете да бъдат разпрегнати и да бъдат впрегнати по два, вместо по един, на каруца. Всяка втора бе изоставена край пътя.