Кен Фоллетт: Крахът на титаните - част II

- Капитан Пински, първо обвинихте този мъж в убийство. Сега се оказва, че брат му е откраднал билета и паспорта му и единственото му прегрешение е, че не е съобщил в полицията за това. Честно казано, едва ли е имало смисъл да го прави, освен ако нямате възможността да скочите сега на следващия параход за Америка и да подгоните брат му. Междувременно държавата ви е във война и вие бавите производството на отчаяно необходими локомотиви за рус-ката армия. Освен, ако не искате името си в следващия ни доклад до ръководството на армията, предлагам да приключвате тук бързо.

- В коя запасна част си? - обърна се Пински към Григори. Без да се замисля, Григори отвърна:

- Нарвски полк.

- Ха! Днес ви повикаха нали? И двамата, нали? Дано се появите в казармата, иначе ще ви погна.

Пински направи знак и полицаите ги пуснаха. Капитанът се завъртя на пета и си тръгна заедно с шайката си.

Григори с мъка се задържа на крака, но когато се загубиха от поглед, седна тежко на един стол. През ослепителната болка в главата, пукнатите ребра и свития стомах, единствено омразата му към Пински и системата, която олицетворяваше той, го пазеше в съзнание. Някой ден, скоро, ще сложим край на царя и неговите лакеи като този, мислеше си Григори.

Канин рече:

- Армията няма да ви гони, но за полицията нищо не мога да направя.

Григори кимна отпаднало. Най-жестокият удар на Пински беше това, че двамата с Исак щяха да се присъединят към армията. Канин продължи:

- Винаги си бил чудесен работник. Ти също, Исак. Ще съжалявам много да ви загубя.

Нямаше съмнение в емоцията зад думите на началника им, но той не можеше да направи нищо. Григори само му кимна уморено.

Варя се появи пред Григори с купа вода и чист парцал. Тя бе едра жена, но го докосваше внимателно, докато миеше кръвта от лицето му.

- Отиди в лазарета да полегнеш за час - предложи му тя.

- Не. Ще си ходя у дома.

Варя сви рамене, премина към Исак, който не бе толкова тежко ранен.

Григори стана. Подът се разклати под него, но Константин му подаде ръка, докато можеше да стои прав без чужда помощ. Константин се наведе, взе каскета му от земята и му го подаде.

Григори се заклатушка през завода, покрай машините и прииждащите хора, излезе, прекоси двора, като се придържаше към стената. От движението умът му се проясни, но болката в ребрата се засили. На портата срещна Катерина.

- Григори! Постерите отвън... - Тя млъкна, вторачена в нараненото му лице.

- Среща с любимия ти полицейски капитан.

- Пински. Прасе!

- Ще се оправя.

- Нека те върна вкъщи.

Тази размяна на ролите го изненада. Катерина досега не беше предлагала да се грижи за него.

- Мога и сам....

- Глупости. Ще дойда с теб.

Тя го хвана за ръка и двамата тръгнаха през многохилядната тълпа, която прииждаше за работния ден в Путилов. Познатият път през сутрешните тълпи го изтощи повече, отколкото очакваше, но все пак вървеше ръка в ръка с Кате-рина, а изгряващото слънце вече го затопляше и отцеждаше малко по малко болката. Когато се прибраха, Катерина го остави да легне.

- Имам скрита бутилка водка в стаята на момичетата - каза тя.

- Не, благодаря, но малко чай ще ми дойде добре.

Нямаха самовар, но тя направи чай в една метална купичка и го подаде на Григори заедно с бучка захар и един лист.

- Най-лошото е, че ако не беше Пински, щях да отърва набора.

Тя седна на ръба на леглото и му подаде листовка.

- Едно от момичетата ми го даде.

Заглавието бе „Помощ за семействата на войници“. Съдържанието изглеждаше суховато. Някакво правителствено обявление.

- Вече дадох да ми го прочетат - започна Катерина. - Ако си съпруга на вой-ник, ти се полага месечна сума. Не само бедните я получават, просто трябва да си омъжена. Получаваш и по-евтини въглища за огрев, по-евтини билети за железниците, помощ за училището на децата.

Григори се сети, че беше чувал нещо такова, но не му беше обърнал внимание, защото не се отнасяше до него.

- Хубаво. Рядка проява на разум от армията - каза Григори. Искаше да спи.

- Но трябва да си омъжена.

Григори се съсредоточи. Да не би да имаше предвид..?

- Защо ми казваш това?

- Както сме, няма да получа нищо.

Сърцето му запрепуска. Той се надигна на лакът.

- Но... ти обичаш Лев.

- Знам! - Катерина се разплака. - Той обаче е в Америка и не го е грижа даже да пише, а ако съм омъжена за войник, ще мога поне да преживявам някак. Трябва да се оженим.

- Трябва... за да получаваш повече пари като съпруга на войник.