Кен Фоллетт: Крахът на титаните - част II

- Дали ще се биеш?

- Не и ако мога да го избегна. За какво се бием?

- Казват, за Сърбия.

Григори разпредели яйцата в две чинии и седна на масата.

- Проблемът е дали Сърбия ще бъде тиранизирана от австрийския император или от руския цар. Съмнявам се, че сърбите ги интересува кой точно, мен - също. - Той започна да яде.

- Тогава, за царя.

- Бих се бил за теб, за Лев, за себе си, за бебето ти.... но за царя? Не.

Катерина излапа набързо яйцата си и обра чинията с нова филия хляб. — Какви имена би избрал за едно момче?

- Баща ми се казваше Сергей, неговият - Тихон.

- Харесва ми Михаил. Като архангела.

- И на повечето хора им харесва. Затова се среща толкова често.

- Може би трябва да го нарека Лев. Или дори Григори.

Григори се почувства хубаво от това. Много би му харесало да си има племенник-съименник. Само че не му се щеше да я притиска по този въпрос.

- Лев би било хубаво - каза той.

Изсвистя свирката на фабриката — звук, който можеше да бъде чут из целия нарвски район, и Григори се изправи.

- Аз ще измия чиниите - каза Катерина. Нейната работа не започваше преди седем, час по-късно от тази на Григори.

Тя му подаде буза и Григори я целуна. Беше мимолетна целувка и той не позволи на устните си да останат по-дълго от миг, но се наслади на мекотата на кожата й и топлия, сънлив аромат на врата й.

Сложи си шапката и излезе.

Времето навън бе лятно, топло и влажно въпреки ранния час. Григори взе да се поти, докато вървеше с бърза стъпка по улиците.

За двата месеца след напускането на Лев, Григори и Катерина бяха установили неспокойно приятелство. Тя разчиташе на него, а той се грижеше за нея, но нито един от двамата не искаше това. Григори искаше любов, не приятелство. Катерина искаше Лев, не Григори. Но Григори намираше някакво удовлетворение в това да й осигурява добра храна. Само така можеше да изразява любовта си. Едва ли можеше да им свърши работа в дългосрочен план, но сега бе трудно да мисли дългосрочно. Още планираше да избяга от Русия към обетованата земя Америка.

На портата на фабриката бяха вдигнали нови мобилизационни постери и мъжете се трупаха около тях. Неграмотните умоляваха другите да им четат на глас. Григори се озова до Исак, капитана на футболния отбор. Бяха на същата възраст, заедно бяха преминали военната си служба. Погледът на Григори пробягна по обявленията в търсене на тяхното поделение.

Днес бе там.

Погледна отново, но нямаше грешка - Нарвски полк.

Прегледа списъка с имената и намери своето.

Досега не бе вярвал, че може да се случи. Но бе на двайсет и пет, здрав и прав, отличен материал за войник. Разбира се, че отиваше на война.

Какво щеше да се случи с Катерина? И с бебето й?

Исак изруга на висок глас. И той беше в списъка.

- Няма защо да се тревожите — чу се глас зад тях. - Уговорил съм всичко.

Бе Канин, сговорчивият началник на леярната, инженер на около тридесет.

- Да не се тревожим? Катерина ще роди бебето на Лев и никой няма да може да се грижи за него. Какво да правя?

- Ходих да се видя с мъжа, който води мобилизацията в района - каза Канин. - Обеща ми да освободи всичките ми работници. Само тези със съмнителна репутация трябва да ходят.

Сърцето на Григори подскочи от надежда. Твърде хубаво звучеше, за да е истина.

- Какво трябва да правим? — попита Исак.

- Просто не отивайте в казармата. Всичко ще е наред. Говорил съм.

Исак беше настъпателен по природа - затова беше толкова добър спортист - и не беше доволен от отговора на Канин:

- Как така ще е наред?

- Армията дава на полицията списък с мъже, които не отиват, а полицията ги събира. Името ти просто няма да е в този списък.

Исак изсумтя недоволно. Григори също недолюбваше подобни полуофициални уговорки - твърде много можеше да се обърка, но работата с правителството винаги беше такава. Канин или беше подкупил чиновника, или му беше свършил друга услуга. Нямаше смисъл да недоволстват.

- Чудесно - каза Григори на Канин. - Благодаря.

- Не на мен - каза спокойно Канин. - За себе си го сторих и за Русия. На Русия са й нужни умели мъже, които да строят железопътни линии и влакове, не да спират с гърди немски куршуми. Това го могат и неуките селяци. Правителството още не е съобразило това, но ще ми благодарят след време.

С тези думи той ги потупа по раменете и влезе през портите. Те го последваха.

- Защо пък да не му вярваме? Какво имаме да губим? - попита Григори. Те се наредиха, за да се запишат за работния ден. - Новините са добри.