Кен Фоллетт - Крахът на титаните - част II

Публиката мълчеше. Бе грабнал интереса им. Били видя Милдред, горда, с бебе във всяка ръка — двамата синове на Били, Дейвид и Киър, на по една и две годинки. Милдред не се вълнуваше много от политика, но искаше Били да стане депутат, за да се върнат в Лондон и тя да поднови бизнеса си.

- Във войната никой от работническата класа не можеше да се издигне над ранга на сержант; всички ученичета от частни колежи влизаха в армията като младши лейтенанти. Всеки ветеран, който стои тук днес, поне веднъж е бил на косъм от смъртта заради некомпетентни офицери, а много от нас тук се отърваха благодарение на умен сержант.

Понесе се шепот на съгласие.

- Тук съм, за да кажа, че тези дни са отминали. В армията и във всяко друго поприще хората трябва да се издигат заради ума си, а не заради потеклото си. - Той повиши глас, чу нотката на страст, която познаваше от проповедите на баща си. - Тези избори са за нашето бъдеще, за бъдещето на страната, в която ще растат децата ни. Трябва да се уверим, че ще е различно за тях. Работническата партия не призовава към революция — видяхме такива в други страни, не работят. Но целим промяна - сериозна промяна, голяма промяна, радикална промяна.

Той спря за миг, отново повиши глас.

- Не, аз не обиждам лорд Фицхърбърт, нито господин Пърсивал Джоунс. - Той посочи към двата цилиндъра на първия ред. - Просто им казвам: господа, вие сте история.

Последваха тържествуващи възгласи. Били огледа миньорите на предните редове - силни, смели мъже, родени без нищо, но успели да постигнат нещо в живота.

- Братя работници! - извика той. - Ние сме бъдещето!

Слезе от платформата.

След преброяването се оказа, че е спечелил съкрушителна победа.

Етел - също.

Консерваторите бяха най-голямата партия в новия парламент, но сборът от представителите на други партии надвишаваше този на техните. Работническата партия беше втора със 191 депутати, сред които Ет Лекуит от Алдгейт и Били Уилямс от Абъроуен. Либералите бяха на трето място, след тях — шотландските прохибиционисти. Комунистическата партия нямаше представители.

Когато парламентът се събра, работническите и либералните членове се събраха, за да гласуват поставянето на консерваторите вън от управлението. Кралят се видя принуден да поиска от председателя на Работническата партия Рамзи Макдоналд да стане премиер. За пръв път Великобритания имаше работническо правителство.

Етел не бе стъпвала в Уестминстърския дворец от онзи ден през 1916 година, когато я изхвърлиха по време на речта на Лойд Джордж. Сега тя седеше на зелената кожена пейка, слушаше речи и от време на време поглеждаше към галерията за публиката, откъдето бе изхвърлена преди повече от седем години. Ходеше във фоайето и гласуваше заедно с членове на кабинета, прочути социалисти, на които се бе възхищавала отдалеч - Артър Хендерсън, Филип Сноудън, Сидни Уеб и самият премиер. Имаше си собствено малко бюро в една стаичка заедно с още една депутатка. Обикаляше из библиотеката, ядеше препечени филийки с масло в столовата, вземаше чували с поща, адресирана до нея. Разхождаше се из огромната сграда, разучаваше я, опитваше се да се чувства, сякаш никога не я беше напускала.

Един ден в края на януари тя взе Лойд със себе си и го разведе. Той беше почти на девет и никога не беше влизал в толкова голяма и пищна сграда. Тя се опита да му обясни основите на демокрацията, но той беше малко млад за това.

На едно тесно стълбище, застлано с червен килим, на границата между зоните на депутатите и лордовете, тя попадна на Фиц. Той също имаше малък гост - синът му Джордж, наречен Момче.

Етел и Лойд се качваха, а Фиц и Момче слизаха; срещнаха се на площадката по средата на стълбището.

Фиц я погледна, като че ли очакваше тя да се отмести от пътя му.

Двамата синове на Фиц, наследникът му и копелето му, се гледаха с интерес.

В Тай Гуин, спомни си Етел, когато срещнеше Фиц в коридора, тя трябваше да застане настрани, до стената, и да сведе очи.

Сега стоеше насред площадката и държеше Лойд здраво за ръка.

- Добро утро, лорд Фицхърбърт.

- Добро утро, г-жо Лекуит.

- Вие трябва да сте викон Абъроуен - каза тя, гледайки към Джордж. - Как сте?

- Добре, госпожо - отвърна детето учтиво.

А на Фиц Етел каза:

- Това е синът ми, Лойд.

Фиц не го погледна, ала тя нямаше да го остави да му се размине.

- Здрависай се с графа, Лойд.

Фиц се видя принуден да го стори. За пръв път докосна сина си Лойд.