Кен Фоллетт - Крахът на титаните - част II

Мод остави партито в девет, за да отиде на работа.

- Къде ти е униформата? — попита я свекърва й, докато си казваха довиждане. Сузане мислеше, че Мод се грижи за богат възрастен джентълмен.

- Държа я там и се преобличам на място — отвърна Мод. Всъщност свиреше на пиано в нощен клуб на име «Нахтлебен». Но беше вярно, че униформата й беше на работното й място.

Трябваше да припечелва, а никога не бе учена на нещо повече от това да се облича добре и да ходи по светски събития. Беше получила малко наследство от баща си, но го обмени в марки, още щом пристигна в Германия и сега то не струваше нищо. Фиц отказваше да й даде пари, защото още бе ядосан, че се е омъжила, без да му каже. От Външно министерство повишаваха заплатата на Валтер всеки месец, но тя така и не успяваше да догони инфлацията. За сметка на това наемът им за къщата вече беше нищожен, а хазяинът дори не си правеше труда да им го иска. Но трябваше да пазаруват храна.

Мод пристигна в клуба в девет и половина. Мястото беше обзаведено и украсено наново и изглеждаше добре дори при включени светлини. Сервитьорите полираха чаши, барманът ронеше лед, а един слепец настройваше пианото. Мод се премени във вечерна рокля с дълбоко деколте, фалшиви бижута, гримира се тежко. Беше зад пианото, когато заведението отвори в десет.

Бързо се напълни с мъже и жени във вечерни тоалети, които танцуваха и пушеха. Купуваха си коктейли с шампанско и дискретно смъркаха кокаин. Въпреки бедността и инфлацията, нощният живот в Берлин процъфтяваше. За тези хора парите не бяха проблем. Или ги получаваха зад граница, или имаха нещо по-добро от пари: запаси от въглища, кланици, склад за тютюн, или най-добре, злато.

Мод беше част от женска група, която свиреше новата музика джаз. Фиц би се ужасил да я види, но тя харесваше работата си. Винаги се бунтуваше срещу ограниченията на стария си начин на живот. Свиренето на едни и същи песни всяка нощ я отегчаваше, но въпреки това освобождаваше нещо потиснато у нея. Тя шаваше на столчето си и смигаше на клиентите.

В полунощ имаше собствена програма, в която пееше и свиреше песни, популяризирани от чернокожите певици като Албърта Хънтър. Мод ги беше научила от американските грамофонни плочи, които въртеше на грамофона на собственика. Сценичното й име беше Мисисипи Мод.

Между изпълненията един от клиентите се озова до пианото и каза:

- Изсвири Даунхартед Блус, може ли?

Тя знаеше песента, голям хит на Беси Смит. Започна я в ми бемол.

- Може и да продължа - каза тя. - Колко ти е ценна? Той извади банкнота от един милиард марки. Мод се изсмя.

- Това няма да стигне даже за първия такт. Нямаш ли чужда валута?

Той й подаде долар.

Тя взе парите, натъпка ги в ръкава си и изпълни песента.

Мод се зарадва на долара си, който струваше около трилион марки. Въпреки това настоението й беше минорно, подобно на блуса, който свиреше. Беше си постижение за жена с нейното минало да се научи да изкарва бакшиши, но процесът бе унизителен.

След нейната програма същият клиент я пресрещна по пътя към гримьорната й. Той постави ръка на ханша й и каза:

- Искаш ли да закусваме заедно, скъпа?

Повечето вечери трябваше да търпи ръцете на клиенти, макар че на тридесет и три бе най-възрастната жена там: повечето бяха момичета на по двадесет години. Когато това се случеше, на момичетата не им се разрешаваше да вдигат врява. Трябваше да се усмихнат леко, да отместят ръката от себе си и да кажат:

- Не тази вечер, сър.

Но това невинаги секваше щенията на мъжете и другите момичета бяха научили Мод на по-ефективна реплика.

- Имам едни такива малки буболечки в космите на путката — каза тя. - Дали да се притеснявам за тях? — Мъжът изчезна.

Мод говореше немски безпроблемно след четирите си години там, а работата в клуба я беше научила и на вулгарните думи в езика.

Клубът затвори в четири сутринта. Мод свали грима си и се преоблече в обичайните си дрехи. Отиде в кухнята и измоли малко бобови зърна. Един от готвачите, който я харесваше, и даде няколко в хартиена фунийка.

Музикантите получаваха надница в брой всяка нощ. Всички момичета носеха големи торби, в които да носят купчините банкноти.

На излизане Мод взе вестника, оставен на една маса от клиент. Валтер щеше да иска да го прочете. Не можеха да си позволят да купуват вестници.

Тя излезе от клуба и се упъти право към пекарната. Беше опасно да съхраняваш пари: до вечерта заплатата ти можеше да не стигне и за самун хляб. Няколко жени вече чакаха на студа пред магазина. В пет и половина пекарят отвори вратата и надраска с тебешир цените на една дъска. Днес един хляб струваше 127 милиарда марки.