Кен Фоллетт - Крахът на титаните - част II

- Чакай отвън - каза той на Пински.

Седнаха и Григори каза на Константин:

- Какво става, по дяволите?

- Дойдохме в Москва, когато се премести правителството - заобяснява Константин. - Мислех, че ще стана комисар. Но беше грешка. Тук нямам политическа подкрепа.

- И какво правиш?

- Върнах се към обичайната работа, във фабриката Тод. Машинни части, колелета, бутала и така нататък.

- Но защо полицията ще си въобразява, че си контра- революционер?

- Фабриката избира представител в московския Съвет. Един от инженерите обяви, че ще е кандидат от името на меншевиките. Той организира събрание, а аз отидох да слушам. Имаше само дузина човека. Нищо не казах там, тръгнах си по средата и не гласувах за него. Кандидатът на болшевиките спечели, разбира се. Но след изборите всички, които посетиха онова събиране, бяха уволнени. А миналата седмица ни арестуваха.

- Не можем да правим така - отчаян рече Григори. - Не, дори в името на революцията. Не можем да арестуваме хора, затова че слушат различни гледни точки.

Константин го погледна странно.

- Да не си бил някъде другаде наскоро?

- Разбира се. Бих се с армията на контрареволюционерите.

- Ето защо не знаеш какво става.

- Искаш да кажеш, че е ставало и преди?

- Гришка, става всеки ден.

- Не мога да повярвам.

Магда каза:

- Миналата нощ получих известие - от приятелка, която е омъжена за полицай, - че Константин и останалите ще бъдат застреляни в осем тази сутрин.

Григори погледна часовника си. Беше почти осем.

- Пински! - извика той.

Полицаят влезе.

- Спри екзекуцията.

- Боя се, че е твърде късно, другарю.

- Искаш да кажеш, че тези мъже вече са убити?

- Не точно. — Пински отиде до прозореца.

Григори стори същото. Константин и Магда го последваха.

Долу, на покрития със сняг двор, в ранната утрин се беше събрал отряд стрелци. Пред тях дузина мъже трепереха в тънките си дрехи с превръзки на очите. Над главите им се вееше червен флаг.

Войниците вдигнаха пушките си.

Григори извика:

- Спрете на мига! Не стреляйте! - Прозорецът обаче заглуши гласа му.

Миг по-късно изтрещяха изстрели.

Осъдените паднаха. Григори се втренчи в тях като в кошмар.

Около проснатите тела върху снега се появиха кървави петна, яркочервени, като флага над тях.

Мод спа почти цял ден и се събуди късния следобед, когато Валтер върна децата у дома от неделно училище Ерик беше на три, а Хайке - на две.

Досега Мод не бе познавала емоция като любовта към децата си. Дори дивата й страст по Валтер в началото на любовта им не бе толкова силна. Децата също така я караха да се чувства изключително несигурна. Щеше ли да може да ги храни, да ги пази здрави, да ги защитава?

Даде им хляб и мляко и започна да се подготвя за вечерта. Тя и Валтер организираха малко парти по случай тридесет и осмия рожден ден на братовчеда на Валтер, Роберт фон Улрих.

Роберт не беше убит във войната, напук на страховете - или може би надеждите? - на родителите на Валтер. Но така или иначе, Валтер беше станал граф фон Улрих. Роберт бил държан в затворнически лагер в Сибир. Когато болшевиките сключили мир с Австрия той и Йорг, негов боен другар, тръгнали за дома пеша, на стоп и във вагоните на товарни влакове. Отнело им бе година, но бяха успели, а когато се върнаха, Валтер им намери апартамент в Берлин.

Мод сложи престилката си. В мъничката кухня на малката си къща тя направи супа от зеле, стар хляб и ряпа. Също така изпече малък кейк, макар че трябваше да го уплътнява с още ряпа.

Беше се научила да готви, както и да прави още много неща. Една милосърдна съседка, възрастна жена, се бе смилила над озадачената аристократка и я беше научила как да оправя легло, да глади ризи и да чисти ваната. Всичко това бе шокирало Мод донякъде.

Живееха в къща средно качество. Не можеха да си позволят да харчат никакви пари за нея, нито пък можеха да си позволят слугите, с които Мод така бе свикнала; имаха много мебели втора ръка, които Мод считаше за ужасно посредствени.

Бяха очаквали по-добри времена, но всъщност всичко се беше влошило. Кариерата на Валтер във Външното министерство свърши, когато се разбра, че е женен за англичанка. Той щеше да си намери нещо друго, но в икономическия хаос имаше късмет, че му се предостави каквато и да е работа. А ранното недоволство на Мод сега й се струваше дребнаво, четири години бедност по-късно. Тапицерията беше кърпена там, където децата я бяха скъсали, строшените прозорци бяха покрити с картон, а боята се лющеше навсякъде.