Кен Фоллетт - Крахът на титаните - част II

Тя се изсмя презрително.

- Ако сме, къде са ми диамантите?

- Но имаме банкети, пътуваме в първа класа в железниците и така нататък.

- Аристократите никога не вършеха нищо полезно. Всички вие работите по дванайсет, петнайсет, осемнайсет часа на ден. Не можеш да очакваш да се трепеш за някой бакшиш или за парче дърво за отопление, като бедните.

- Но елитът винаги има извинения за привилегиите си.

- Ела тук. Ще ти дам специална привилегия.

След като правиха любов, Григори остана буден. Въпреки опасенията си, не можеше да не се радва на сполуката си. Катерина беше понаедряла. Когато се бяха срещнали за пръв път, беше пищна двадесетгодишна девойка; сега беше пълна майка на две деца. Владимир беше на пет и се учеше да пише и чете в училище заедно с другите деца на новите руски управници; Ана, обикновено наричана Аня, беше пакостливо тригодишно къдрокосо мъниче. Домът им някога е бил собственост на една от придворните дами на царицата. Беше топъл, сух и просторен, с втора спалня за децата и кухня, както и хол - достатъчно място за двадесет души в стария дом на Григори в Петроград. Пред огъня имаше килим, завеси на прозорците, порцеланови купи за чай и маслена картина на езерото Байкал над камината.

Григори в крайна сметка успя да заспи, но го събудиха още в шест с думкане по вратата. Той отвори на парцалива, приличаща на скелет жена, която му се струваше смътно позната.

- Съжалявам, че ви безпокоя толкова рано, ваше Превъзходителство — каза тя, използвайки старото обръщение към член на управляващите.

Той я позна като съпругата на Константин.

- Магда! - изумено възкликна. - Толкова си се променила - влез, влез! Какво има? В Москва ли живеете сега?

- Да, тук се преместихме, ваше Превъзходителство.

- Спри да ми викаш така, за бога. Къде е Константин.

- В затвора.

- Какво? Защо!?

- Като контрареволюционер.

- Невъзможно! Трябва да е ужасна грешка.

- Да, сър.

- Кой го е арестувал?

- ЧК.

- Тайната полиция? Е, те работят за нас. Ще разбера какво е станало. Ще попитам веднага след закуска.

- Моля ви, ваше Превъзходителство, направете нещо сега - ще го разстрелят след час.

- По дяволите! Изчакай да се облека.

Той си сложи униформата. Макар да нямаше отличителните знаци на чина му, беше много по-качествена от тази на редови войник и отдалеч го определяше като командир.

След няколко минути той и Магда излязоха от Кремъл. Валеше сняг. Изминаха краткото разстояние до площад Любянка. Щабът на ЧК се намираше в огромна жълта барокова сграда, в която някога се бе помещавала застрахователна компания. Пазачът на вратата отдаде чест на Григори.

Той се развика, веднага щом влезе в сградата.

- Кой командва тук? Искам да видя дежурния офицер на мига! Аз съм другарят Григори Пешков, член на Централния болшевишки комитет. Искам да видя затворника Константин Вороцинцев на мига. Какво чакате? Изпълнявайте! - Той бе открил, че така най-бързо се върши работа, макар да му напомняше с чувство на гадене за поведението на разглезените някогашни аристократи.

Пазачите се помотаха в паника няколко минути, след това Григори преживя шок. Дежурният офицер влезе в антрето. Беше Михаил Пински.

Григори се ужаси. Пински бе едно от злите кучета на царистката полиция: сега зло куче на революцията ли беше?

Пински се ухили мазно.

- Другарю Пешков. Каква чест.

- Не приказваше така, когато те проснах, затова че тормозеше едно бедно селско момиче.

- Нещата се промениха, другарю - за всички ни.

- Защо сте арестували Константин Вороцинцев?

- Контраревоюционна дейност.

- Това е абсурдно. Той беше председател на болшевишкия дискусионен кръжок в Путилов още през 1914. Един от първите избраници в петроградския Съвет. Той е повече болшевик от мен!

- Така ли било? - В гласа на Пински се прокрадна заплаха.

Григори не обърна внимание.

- Да ми бъде доведен веднага.

- Веднага, другарю.

След няколко минути се появи Константин. Беше мръсен и небръснат и миришеше на кочина. Магда избухна в сълзи и го прегърна.

- Трябва да говоря със затворника насаме - каза Григори на Пински. – Заведи ни в офиса си.

Пински поклати глава.

- Моята скромна стая...

- Не спори. В офиса ти. Сега. - Това беше начин да демонстрира силата си. Трябваше да държи Пински под напрежение.

Пински ги поведе в една стая на горния етаж, от която се виждаше вътрешния двор. Той бързо прибра един метален бокс от бюрото си в едно чекмедже.

Григори видя изгрева през прозореца.