Робин Янг - Бунт

Като видяха замъка, хората от отряда на Варен въздъхнаха с облекчение и за пръв път от дни наред започнаха да се усмихват и да разговарят. Нападението на склона на хълма беше показало, че в разпрострялата се върху голяма площ гора се крие враг, който не само че познава добре терена, но е и достатъчно хитър да се възползва от него и затова хората бяха станали предпазливи и изнервени. Когато лодките ги прехвърлиха през реката до един дървен кей и оттам тръгнаха по каменистата пътека, лъкатушеща между скалите до една от крепостните порти, някои дори подхванаха песен.

Робърт не се усмихваше и не се включи в оживения разговор. По време на пътуването през реката се беше озовал срещу един от рицарите от Есекс — бащата на оръженосеца, който беше загинал в засадата. Рицарят не му беше казал нищо за смъртта на сина си и беше продължил да изпълнява мълчаливо заповедите му. Образът на младия оръженосец, който бяга отчаяно през поляната, а бунтовникът се прицелва в него, продължаваше да стои пред очите на Робърт, докато гледаше суровото лице на възрастния мъж. Искаше да му каже нещо, но не можа да намери подходящите думи.

След като бяха избягали от опожареното селище, двамата с вкопчилия се в него Хъмфри бяха препуснали през обраслата пътека до просеката. Известно време чуваха, че ги преследват, но крясъците на бунтовниците заглъхнаха много преди да излязат на разчистения път и да се срещнат с останалите от отряда. Там Хъмфри, Хенри и Робърт трябваше да обясняват на разгневения граф Варен как бяха попаднали в капана. На следващата сутрин Варен и Линкълн поведоха опитните си бойци към хълмовете, а тримата смъмрени младежи бяха оставени да ги чакат. На другия ден воините се върнаха окървавени, но доволни, след като бяха открили бунтовниците от опожареното селище, в което бяха подмамени младите рицари, в истинския им лагер в гората на няколко мили по на север. Там уелсците бяха платили за дързостта си, подложени на истинско клане. Обаче Варен не призна победата на хората си и скастри сурово тримата млади командири, чиято безразсъдност беше причина да загубят двама рицари, четирима оръженосци и шест коня. Хъмфри спомена, че Робърт ги беше предупредил да не влизат в лагера, обаче графът не прояви никаква снизходителност.

Робърт се отдръпна от стената и се отправи по пътеката, обикаляща крепостните стени над вътрешния двор на крепостта, над ламаринени покриви и комини, които бълваха дим. В претъпкания двор, ограден от каменни и дървени сгради, цареше пълен безпорядък. На светлината на факлите оръженосците нарамваха вързопи и торби, за да последват господарите си рицари до квартирите, а слугите бързаха насам-натам с купчини одеяла в ръце. След като слезе по едни стъпала надолу по пътеката, Робърт наближи кулата, където бяха настанени той и хората му. Чу, че някой да го вика. Обърна се и видя Хъмфри.

— Извиках ти три пъти! — каза рицарят.

— Не съм те чул. — Робърт срещна погледа на рицаря, а после извърна глава към оживения двор. Не беше разговарял много с Хъмфри след нападението, освен когато трябваше да изслуша сдържаната му благодарност, че му е спасил живота. Стараеше се напълно да избягва Хенри. Не беше трудно. И тримата избягваха разговорите, усещайки мълчаливия упрек на останалите от отряда. — Искаше ли нещо?

— Искам да дойдеш с мен.

Робърт се намръщи. Тази нощ в поведението на Хъмфри имаше нещо по-различно. Лицето му беше напрегнато, но не от безпокойство, а от силно нетърпение.

— Трябва да нагледам хората си.

Хъмфри го хвана за ръката.

— Моля те, Робърт.

— Къде да дойда? — Тонът на Робърт беше по-рязък, отколкото му се искаше.

Хъмфри се поколеба, но после го погледна изпитателно.

— Имаш ли ми доверие?

Робърт не отговори веднага. Той имаше доверие на Хъмфри, но начинът, по който рицарят влезе в изоставеното селище с лице, изразяващо упорство и отхвърлящо всякакво благоразумие, го беше накарал да се замисли. За пръв път забелязваше тази черта у приятеля си и това го изненада. Обаче все още харесваше младия човек. Това не се беше променило и, откровено казано, през последните дни неговата компания му липсваше.

— Имам ти доверие.

— Тогава ела.

Рицарят го поведе по пътеката покрай североизточните кули над оградените със стени зеленчукови и овощни градини, под които скалистата алея се виеше надолу към дървения кей. Там разтоварваха последните лодки. Стражите, които клечаха по протежение на пътеката, за да се скрият от вятъра, ги изгледаха, докато минаваха. След известно време стигнаха до кула, която се извисяваше над покривите на града и гледаше към огрените от луната хълмове. Когато Хъмфри отвори вратата, Робърт забеляза синьото знаме на рицаря да виси от един прозорец.