Робин Янг - Бунт

— Изглежда, че са тук от доста време — каза Робърт и застана до Хъмфри. — Съмнявам се, че имат намерение да ходят някъде.

Хенри ядосан го погледна.

— Откъде знаеш? — Погледна Хъмфри и троснато каза: — Нали искаше да се докажеш в тази война! Е, това е шансът ти. Нашият шанс. Нашите бащи и дядовци се покриха със слава под водачеството на крал Едуард. Трябва да им покажем, че сме достойни да заемем местата им. Че сме способни техни наследници. — После, повишавайки тон, добави: — Знаеш какво цели той, Хъмфри. Не искаш ли място на масата на краля, когато пророчеството се изпълни? Не искаш ли част от новото му кралство?

— Внимавай — рече тихо Хъмфри и погледна бързо другите.

Когато погледът на рицаря се спря на него, Робърт повдигна въпросително вежди, но Хъмфри не каза нищо.

Обаче Хенри беше непреклонен и продължи:

— Искаш да пропилееш една възможност, може би единствената, която ще имаме в тази кампания?

— Графът на Линкълн каза, че нападналата го група е най-малко от сто души. Ако това са те, ще ни превъзхождат в съотношение две към едно.

— Линкълн се е оставил да бъде изненадан. Тук ние имаме предимство.

Хъмфри погледна встрани. Изглеждаше разколебан. Накрая присви очи и изтегли меча си.

Хенри се усмихна и сините му очи проблеснаха под последните слънчеви лъчи.

— Хайде да се справим с тази измет — изръмжа той и подкара напред коня си.

— Хъмфри! — обади се Робърт, когато рицарят се накани да го последва. Той погледна приятеля си. — Заповедите ни не бяха такива.

Лицето на Хъмфри се изпъна.

— Влизаме! — рече той и заби шпори в хълбоците на бойния си кон.

Робърт премести поглед от него към хората си, които чакаха. Едуард беше свъсил въпросително вежди. Младите оръженосци, между които и Нес, изглеждаха нервни и вече бяха изтеглили мечовете. Как щеше да изглежда, ако той откажеше да ги поведе? Ако Хенри и Хъмфри се завърнеха триумфиращи при Варен, след като се бяха справили с бунтовниците, а той се беше крил страхливо между дърветата? Щом за тях това беше възможност да се докажат пред техния крал, за него беше възможност да се докаже пред тях. До този момент тези млади мъже, дори Хъмфри, наследници на английски графства, го държаха на разстояние, но той вече беше наясно с мощта и влиянието им и искаше същото за себе си. Баща му и дядо му бяха воювали за английски крале и бяха наградени със земи. Той беше дошъл в Англия, за да възстанови авторитета, загубен от тях с възкачването на Балиол на трона, но засега, вместо да увеличи намаляващите семейни богатства, той не правеше почти нищо друго, освен да ги харчи.

Кимна на брат си и на другите да го последват и сръга Хънтър в хълбоците.

Хенри не ги чакаше в края на гората — а изскочил на огрения от слънцето склон на хълма, той се беше отправил в лек галоп към селището. Елементът на изненадата, с който можеха да се сблъскат, беше загубен и другите го последваха с извадени мечове. Хенри яздеше между редиците от заслони и купчини камъни, а Хъмфри и Робърт препускаха след него. Големият огън продължаваше да гори по средата на лагера и да разнася топлината на вълни наоколо. Рицарите се разпръснаха из селището под пукането на горящите дърва. Земята беше покрита с купчини суха папрат, насечена от склона на хълма и разпръсната из лагера. Край ямата, в която гореше огънят, имаше няколко пъна, може би използвани за сядане, а из пепелта се виждаха овъглени животински кости. Недалеч от заслоните в пръстта бяха забучени две копия, а наблизо се виждаха бурета и разбити сандъци. Като се изключат те, мястото изглеждаше изоставено.

Хенри насочи коня си към един от заслоните и разсече лекия покрив от преплетени клони с меча си. Покривът се срути под дъжд от стръкове папрат и листа. Вътре голата земя беше покрита с опърпана еленова кожа. Наведе се и заби меча си в мръсно, парцаливо наметало, сгънато върху кожата, повдигна го с върха и го захвърли с погнуса настрани.

Хъмфри слезе от коня и отиде при огъня. На тревата се търкаляха две дървени купи, а до един пън имаше огромен железен казан. Наведе се, вдигна една от купите и я помириса, а после направи гримаса и я захвърли настрани.

— Сигурно са ни чули, че идваме — каза той, като се изправи и погледна към Хенри. — Робърт беше прав. Трябваше да продължим пеш, когато видяхме елените.

Робърт беше останал на седлото и се оглеждаше наоколо. Ако не беше добре поддържаният огън, би казал, че тук от доста време не е имало хора.