Робин Янг: Бунт

Конете цвилеха. Мечове свистяха във въздуха, сечаха щитове, разбиваха шлемове. Задъхани мъже сипеха ругатни и проклятия през визьорите на шлемовете, а ръцете и плещите им крещяха от силната болка при всеки замах и всеки удар. Прахта от сухата пръст се вдигаше на облаци под краката им и обагряше в жълто въздуха над лозето. В пресъхналите си гърла те усещаха възкиселата миризма на набъбналите в жегата гроздови зърна, а солената пот смъдеше в очите и ги заслепяваше.

В разгара на битката мъж с туника в червено и златистожълто вдигна щита си, за да срещне нов удар. Конят под него се извърна встрани. Той го сръга с коляно да се завърти обратно и на свой ред мушна с меча противника си в ребрата. Острието проби плата на туниката и опря в желязната ризница под нея. До него огромен мъж в наметало на сини и бели райета с избродирани червени птички стовари с все сила меча си върху нечий гръб и от усилието изпръска със слюнка подбрадието на шлема си. Удареният политна напред и изпусна меча. Конят му се препъна и той падна от седлото. Строполи се върху почернялата от смачканото грозде земя и се претърколи встрани, за да избегне копитата на тежките бойни коне, които тъпчеха пръстта наоколо. Едно копито се стовари върху главата му, смачка шлема и безжизненото му тяло остана да лежи, подритвано и тъпкано, докато мъжете над него продължаваха да се бият. Мъжът с туниката в червено и златистожълто вдигна меча си и нададе силен вик, който другите подеха.

„Артур! — викаха те. — Артур!“

Това придаде сила на крайниците им и изпълни дробовете им с още въздух. Продължиха да се бият по-ожесточено и безмилостно. След като повалиха още врагове и събориха други от конете, издигнаха над мелето знаме, което се развя от сухия вятър. Беше кървавочервено, по средата с изправен дракон, бълващ огън.

„Артур! Артур!“

Мъжът с наметалото на сини и бели райета беше загубил меча си, но продължаваше да се бие, използвайки щита си за оръжие. Удари с горния му ръб един мъж под брадичката, извърна се и го стовари по визьора на друг. Изгубил търпение със следващия противник, който не се предаваше, той го сграбчи за врата и го смъкна от седлото. Когато мъжът се строполи между конете, като размахваше безпомощно ръце и надаваше гневни викове, прозвучаха три дълги изсвирвания на рог. Чули звука, онези, които бяха още на конете, един по един наведоха мечове. Едва поемайки си дъх, задърпаха юздите на възбудените животни, за да ги укротят. Тези на земята тръгнаха, препъвайки се, като се мъчеха да си пробият път през тълпата. Бяха заобиколени от чакащи ги пехотинци, въоръжени с къси мечове. Един мъж, който се опита да се измъкне, втурвайки се през лозите, беше довлечен обратно и усмирен с ритници. Оръженосците започнаха да събират разпръсналите се по време на битката коне, останали без ездачи. Мъжът в червено-златистата туника свали шлема си със сребърни криле на дракон. Откри се младо лице с изпъкнали скули и наситено сиви очи. Клепачът на едното беше леко отпуснат надолу, което му придаваше малко лукав вид. Като пое с пълни гърди прашния въздух, принц Едуард огледа победените мъже. Току-що бяха отнели оръжията и на последните противници. Няколко от тях бяха ранени в битката — двама сериозно — и оръженосците трябваше да ги носят. Един мъж се олюляваше, подкрепян от другарите си, и стенеше през окървавените си венци. Предните му зъби бяха избити. Едуард усещаше как кръвта му пулсира във вените и пее песента на победата.