Робин Янг - Бунт

— Милорд! — Адам спря пред краля, за да се поклони и да си поеме дъх. — Нося вест от Кингхорн.

— В тази буря ли? — зачуди се Уишарт, виждайки как Адам се наведе над краля и започна да му шепне нещо на ухото.

Когато свърши, устните на Александър се разтегнаха в лека усмивка.

— Адам, иди да доведеш Том от стаята му. Кажи му да ми донесе наметалото и да оседлае коня ми. Тръгваме веднага за Кингхорн.

— Както заповядате, милорд.

— Случило ли се е нещо? — попита епископът на Свети Андрю, когато Адам заслиза бързо по стъпалата на подиума. — Кралицата, тя…

— Кралицата е добре — рече Александър и широко се усмихна. — Нуждае се от компанията ми. — Той се изправи. Чу се силно скърцане на пейки и тътрене на крака, когато хората в залата се изправиха заедно с него. Някои от тях сръгаха други, които бяха доста пийнали и не бяха станали, да ги последват. Кралят вдигна ръце и повиши глас, обръщайки се към тях:

— Моля ви, седнете. Трябва да ви кажа довиждане, но вие останете и се забавлявайте. — Той даде знак на арфиста си, който веднага започна да свири, и металните звуци от арфата се извисиха над рева на вятъра.

Когато кралят се отдръпна от масата, Джеймс Стюарт застана пред него:

— Милорд, почакайте до сутринта — рече тихо той. — Денят е много лош за пътуване, особено по тези пътища.

Кралят спря, виждайки тревогата, изписана на лицето му. Погледна назад и видя същата тревога в очите на другите около масата, с изключение на Джон Комън, който се беше навел и разговаряше спокойно със своя роднина графа на Бюкан. За момент кралят се поколеба и беше почти готов да се върне на мястото си и да повика Гътред да донесе още вино. Но нещо по-силно го накара да продължи. Последните думи на Комън продължаваха да звучат в ушите му: „Сигурен съм, че можете да разберете положението, в което са изпаднали.“ Александър много добре ги разбираше, защото въпросът кой ще го наследи на трона го тормозеше вече две години — от деня, в който наследникът, на когото възлагаше всичките си надежди, беше последвал безвъзвратно в гроба жена му, дъщеря му и по-малкия му син. Със смъртта на по-голямото му момче наследствената линия на Александър беше прекъсната като песен на солист пред хора. Сега тя продължаваше само като слабо ехо над Северно море в лицето на тригодишната му внучка Маргарет, дете на починалата му дъщеря и на краля на Норвегия. Да, Александър разбираше много добре трудния избор, пред който бяха изправени хората от Галоуей преди петдесет години, когато техният лорд беше умрял, без да остави мъжки наследник.

— Трябва да вървя, Джеймс — каза тихо, но твърдо кралят. — Изминаха почти шест месеца от брачната нощ, а Йоланда все още е без дете, и то не от липса на желание да опитва. Ако с Божията благословия тази вечер приеме семето ми, по това време следващата година бих могъл да имам наследник. Мога да рискувам с една буря за това. — Свали от главата си златната диадема, която носеше по време на събранието на Съвета и на пиршеството, и я подаде на Стюарт. Прекара ръка през косата си, малко сплескана на мястото, където беше стоял обръчът.

— Скоро ще се върна.

Погледът му се спря на Джон Комън.

— Междувременно можеш да кажеш на лорда на Баденох, че ще задоволя молбата на неговия зет. — Очите на Александър закачливо проблеснаха. — Обаче почакай до утре.

— Милорд! — прошепна Джеймс и едва-едва се усмихна.

Александър прекоси подиума, следвайки следите от калните подметки на Адам. Златото по яркочервената му роба проблясваше. Когато вратарят се поклони и отвори двукрилата врата на залата, кралят премина през нея, а звуците на арфата заглъхнаха зад него.

Навън бурята го блъсна като юмрук. Леденостуденият дъжд заплющя в лицето му и почти го заслепи, докато слизаше по стъпалата към двора. Трепна, когато една светкавица раздра мрачното небе. Облаците се бяха спуснали толкова ниско, че сякаш докосваха покривите на сградите, които се простираха пред него в рамките на вътрешните крепостни стени, зад които земята се спускаше стръмно надолу към външните укрепления. От това високо място кралят можеше да вижда отвъд външните крепостни стени, където град Единбург се простираше на изток по гръбнака на огромната скала, в чиято най-висока част се намираше замъкът.

В далечината, в подножието на хълма, той различи смътните очертания на абатството Холируд, а зад него стърчаха брулените от вятъра скали, чиито върхове се губеха в облаците. На север теренът ставаше по-равен и преминаваше в пасбища и ниви. След тях следваха блата, които стигаха до Фърт ъв Форт 2 2 Местността с устието на река Форт, която се влива в Северно море. — Бел.прев. , наричан от англичаните Шотландско море. Отвъд това водно пространство, осветявано от време на време от проблясъците на светкавиците, бяха гористите хълмове на Файф и пътят, по който той трябваше да мине. Отстоящият на двадесет мили Кингхорн му се струваше по-далечен от когато и да било. Замислил се за изпълнените с мрачно пророчество думи на епископа на Свети Андрю, че когато настъпи Денят на Страшния съд той със сигурност ще прилича на сегашния, шибан от дъжда, Александър се поколеба на последното стъпало. Ала като видя Адам да тича към него, наложи си да стъпи в калта, представяйки си как младата му съпруга го чака в топлото легло. Щеше да има вино с подправки и светлина, идваща от огнището.