Робин Янг - Бунт

— Милорд, Том лежи болен! — провикна се Адам, опитвайки се да заглуши бурята. Носеше пътното наметало на краля.

— Болен? — Александър сбърчи вежди, докато пажът загръщаше раменете му с поръбената с кожа дреха. Том, който му служеше вече повече от тридесет години, винаги пътуваше с него. Адам може и да беше способен, но той беше любимецът на кралицата, дошъл със свитата й в Шотландия миналата есен.

— Този следобед Том беше добре. Лекарят прегледа ли го?

— Каза, че не е нужно — отвърна Адам и поведе краля през залятия с вода двор. — Тук внимавайте къде стъпвате, сир.

Отпред горяха фенери. Пламъците им приличаха на пърхащи с криле птици, които се блъскат в стъклото. Вятърът разнасяше цвиленето на конете и виковете на мъжете.

— Кой ще ме придружава?

— Том изпрати на негово място мастър Брайс. — Александър свъси още по-дълбоко вежди, когато Адам го въведе в конюшнята. В ноздрите го удари острият мирис на слама и тор.

— Господарю — поздрави го началникът на конюшнята, който водеше красив сив жребец, — лично оседлах за вас Уинтър, макар да не повярвах на ушите си, когато мастър Брайс ми каза, че ще пътувате в това време.

Александър погледна Брайс — мълчалив, не особено съобразителен мъж, който беше на служба при него от малко по-малко от месец. Беше нает да помага на Том, прекалено ангажиран с грижите си за краля, който имаше нова съпруга. Александър възнамеряваше да поиска управителят на двореца да намери някой по-способен, но около подготовката за днешното съвещание на Съвета не му бе останало време. Брайс се поклони, но не каза нищо. Александър изсумтя недоволно и се почувства внезапно изтрезнял, докато навличаше ръкавиците за езда, които му подаде началникът на конюшнята. Когато стъпи върху един пън и оттам се метна на седлото, робата му се замота около трикото, което вече беше успял да зацапа с кал. Можеше да се преоблече в други дрехи, но не искаше да пилее остатъка от деня. Началникът на конюшнята пристегна с рязко дърпане колана на коня и Уинтър затропа нетърпеливо с копита. Двамата му придружители се качиха на конете, които им бяха изведени от конюшните. Това бяха обикновени коне за езда, по-дребни и по-леки от жребеца на краля. Адам беше на отпочинал кон, тъй като неговият се беше изтощил по пътя до Единбург. Началникът на конюшнята ги последва навън в дъжда.

— Бог да ви закриля, господарю!

Адам ги поведе през двора на замъка, където конете пристъпваха уверено по равния терен. Още не се беше свечерило напълно, но през прозорците на караулното помещение при портата се виждаше, че вътре вече са запалили факли срещу настъпващия мрак. Стражите разтвориха портите и тримата се спуснаха по стръмната пътека отвъд тях. Скоро караулното помещение остана далеч назад върху черните скали, а от запалените факли прозорците му заприличаха на огнени очи. Когато минаваха през портата на външните крепостни стени, изненаданите стражи поздравиха краля. По главната улица, която прекосяваше центъра на града, дъждовната вода се стичаше като река. Не се виждаха нито хора, нито каруци и кралят и пажовете препуснаха по-бързо. Бурният вятър развяваше наметалата и косите им и докато стигнат покрайнините на града, вече бяха мокри до кости и премръзнали. Оттам препуснаха през милите открито пространство към Фърт ъв Форт, оставяйки далеч зад себе си Единбург.

При Далмени, блъскани от поривите на вятъра, които идваха от устието на реката, те слязоха от конете пред хижата на стопанина на баржата. Вече напълно се беше стъмнило. Адам затропа по вратата, а кралят се загледа към широката две мили ивица неспокойна, черна като мастило вода. Над далечните хълмове проблесна светкавица, последвана от гръм, чийто тътен се понесе като вълна към тях. Бурята се носеше на север над Файф.

Стопанинът на баржата отвори вратата с фенер в ръка.

— Да? Аха, пак ли си ти? — рече той на груб шотландски. — Погледна зад Адам и се стресна, когато забеляза лицето на краля, осветено от фенера. — Господарю! — възкликна той и отвори широко вратата. — Извинявайте. Моля, влезте вътре да се скриете от дъжда.

— Пътувам за Кингхорн — каза Александър, преминавайки бързо от френския, който беше говорил през целия ден на съвещанието на Съвета, на груб шотландско-английски диалект.

— В тази буря? — стопанинът на баржата погледна с безпокойство пясъчната ивица отвъд къщата, където в тъмното се открояваха очертанията на баржата. — Не бих казал, че е разумно.