Робин Янг - Бунт

— Още вино, милорд?

Без да прекъсва разговора, крал Александър подаде чашата си, която беше по-голяма от другите и инкрустирана със скъпоценни камъни.

— Мисля, че вече обсъждахме този въпрос — рече сърдито той, обръщайки се към мъжа от лявата му страна. След като икономът престана да налива червеното вино, кралят отпи една глътка.

— Простете, господарю — отвърна мъжът и постави ръка върху чашата си, когато икономът понечи да я напълни, — но молбата за…

— Благодаря ти, Гътред — рече кралят и икономът продължи към епископа на Глазгоу, който вече държеше чашата си готова.

Мъжът стисна зъби.

— Господарю, молбата за освобождаването на затворника идва директно от моя шурей, а като негов роднина и главен съдия на Глазгоу ще бъде нехайство от моя страна да не й отделя вниманието, което заслужава.

Крал Александър се намръщи, когато черните очи на Джон Комън продължиха да се взират в него. Издълженото лице на лорда на Баденох изглеждаше восъчно бледо на светлината на факлите и също толкова строго, колкото и дрехите му — черен вълнен плащ, поръбен около раменете с прошарена вълча кожа, която така се сливаше с цвета на косата му, че беше невъзможно да се каже къде свършва тя и къде започва кожата на вълка. Гербът на туниката, която носеше отдолу, едва се виждаше — червен щит с избродирани върху него три бели житни класа. Кралят беше поразен колко много приличаше на баща си Червения Комън — същото студено държане и строго изражение. Всички мъже от клана Комън ли бяха такива? Александър огледа масата и спря погледа си на графа на Бюкан, главата на Черните Комъни, които също като Червения Комън носеха името си от цвета на гербовете си — черен щит, украсен с три пшенични класа. Погледът на Александър срещна издължено, слабо лице, което го изгледа дълго и предпазливо. Ако те не бяха толкова способни служители, още преди години да ги беше махнал от двореца. Честно казано, Комъните го притесняваха.

— Както казах, ще помисля по въпроса. Томас от Галоуей е в затвора повече от петдесет години. Сигурен съм, че ще може да издържи още няколко седмици в килията.

— Дори само ден вероятно изглежда като цяла вечност за един Нефинен — рече небрежно Джон Комън, но предизвикателството беше очевидно.

— Нефинен ли? — Александър присви сините си очи. Остави чашата си. Доброто му настроение се беше изпарило. — Този човек се разбунтува против баща ми!

— Тогава е бил още момче, господарю. Хората от Галоуей са го избрали за свой водач.

— И баща ми ги накара да платят за това с кръвта си — каза разпалено Александър. Виното беше разгорещило кръвта му и лицето му се беше зачервило. — Томас от Галоуей беше копеле. Нямаше право да бъде лорд и хората го знаеха.

— Бяха изправени пред труден избор — да бъдат управлявани от копеле или да видят земята си разделена между три дъщери. Сигурен съм, че можете да разберете положението, в което са се оказали, кралю. — Александър усети нещо недоизказано в тона на Комън. Да не би лордът на Баденох да се опитваше да намекне, че неговото собствено положение може да се сравни с това, което беше станало в Галоуей преди повече от половин век? Преди да може да реши дали е така, от далечния край на масата се чу един спокоен глас:

— С приказките си пречите на нашия любезен домакин да се храни, сър Джон. Съвещанието на Съвета приключи.

Джон Комън стрелна с очи говорещия. Когато срещна спокойния поглед на главния лорд-стюард 1 1 Отговарящ за коронациите в Шотландия. — Бел.прев. Джеймс Стюарт, привидно невъзмутимото му изражение рязко се смени с открита враждебност, но преди да успее да отговори, прозвуча авторитетният глас на епископа на Глазгоу Робърт Уишарт:

— Добре казано, сър Джеймс. Сега устата ни са за това да ядем и да хвалим нашия милостив господар за щедрите му дарове. — Уишарт вдигна чашата си. — Това вино е великолепно, милорд. От Гаскония ли е?

Отговорът на краля беше заглушен от мощния тътен на нова гръмотевица, която накара кучетата да се разлаят, а епископът на Свети Андрю — да разлее питието си.

Уишарт пресилено се усмихна.

— Ако това наистина е Денят на Страшния съд, в такъв случай ще се възнесем с пълни стомаси! — каза той и отпи голяма глътка, която изцапа устните му. Епископът на Свети Андрю, който за разлика от пълния и общителен Уишарт беше слаб и мрачен, протестира при тези думи, но Уишарт продължи да говори, без да му обръща внимание:

— Вие, както и аз, Ваше преосвещенство, знаете, че ако всеки ден бъде обявяван за Ден на Страшния съд, досега да сме се възнесли повече от десет пъти! — Кралят искаше да каже нещо, но се спря, забелязал познато лице да се провира долу през тълпата. Беше един от пажовете на кралицата — способен французин на име Адам. Пътното му наметало лъщеше на светлината на факлите, а черната му коса беше прогизнала от дъжда. Когато Адам се спря за малко край едно от огнищата, влагата по дрехите му започна да се вие около него като мъгла. После пажът тръгна бързо по стъпалата на подиума.