Робин Янг - Бунт

Едуард остана още малко загледан в пергамента, а после го поднесе към свещта. Кожата се сгърчи и пламъкът затрептя буйно около обещанието на баща му, че ако се върне и разгроми Луелин, ще получи обратно всичките си земи. Той беше готов. Готов да се завърне у дома с мъжете, събрали се под знамето му, да заеме отново мястото си в Англия и да приеме извиненията на родителите си. Готов да се разправи с Луелин. Уелсците можеха и да са обединени за пръв път, но тъкмо там се криеше и уязвимото им място, съзряно от Едуард между редовете на писмото. Веднага беше предугадил притегателната сила на една легенда. Луелин сам ясно съзря това, защото не би могъл да избере по-ефикасен символ, с който да обедини народа на Уелс. За тях Артур беше нещо повече от герой, той беше последният британски крал преди саксонците и нормандците. Но след като нещо толкова мощно можеше да обедини един народ в обща идентичност, не следваше ли от това, че тъкмо то можеше да го разедини? Пергаментът се беше свил на черни въглени, когато на вратата се почука. Отвори се и на входа се показа огромната фигура на Уилям де Валънс.

— Командирите пристигнаха да обсъдят откупа на хората си.

Едуард се изправи, оставяйки останките от писмото да се превърнат в пепел върху масата. Остави книгата отворена, а думите по страниците бяха черни на фона на трепкащия пламък на свещта.

Беше гласът на Бога. И Бог беше гневен.

Икономът на краля, който се провираше между масите и пейките, премигна, когато небето се разтвори с нов страховит трясък, който проехтя в далечината. На отсрещната страна на залата един от по-младите слуги сведе глава и старият иконом реши, че се моли. Сега бурята беше точно над тях. Връхлетя кулите и назъбените им парапети, угаси оскъдната следобедна светлина и потопи преждевременно замъка в среднощен мрак. Страхът, насаждан в продължение на няколко месеца от слуховете, сега беше станал толкова голям, че дори Гътред, който се надсмиваше над всички подобни приказки, също го усети.

При следващата светкавица той погледна плетеницата от греди високо над трепкащата светлина на факлите и се запита какво би станало, ако гръмотевицата удари покрива. Представи си библейска сцена: сипещ се отгоре бял огън, разхвърляни по пода овъглени тела, все още стискащи в ръце ножове и чаши. Щяха ли да се изправят по същия начин, по който бяха паднали? Погледна каната, която държеше с покритите си със старчески петна ръце. Той също ли щеше да се изправи?

Полупритворил очи, Гътред начена една молитва, но после спря. Ама че глупости! Това бяха онези ужасни мартенски бури, които правят стариците неспокойни и карат духовниците да виждат в тях предзнаменования. Продължи пътя си между масите, ала не можа да пренебрегне напълно вътрешния глас, който шепнешком му напомняше, че слуховете бяха започнали дълго преди северът да разтвори своята паст и да засипе със сняг, ветрове и гръмотевици Шотландия.

Стиснал здраво каната, за да не излее и капка от скъпоценната течност, икономът заизкачва стъпалата на подиума, издигнат в единия край на голямата зала. С всяка стъпка се издигаше над главите на лордовете, кралските придворни, слугите, кучетата и разните хрантутници, които се боричкаха долу за място и внимание. Гътред беше видял как по команда на управителя на замъка вратарите изведоха навън няколко младежи, успели да се промъкнат неканени в залата. В дните, когато имаше пир, винаги цареше хаос. Конюшните бяха препълнени, покоите на един от лордовете още не бяха готови, няколко съобщения бяха изпратени на погрешен адрес, от бързане слугите ставаха непохватни, а господарите им — гневни. Но въпреки тези трудности и бурното време този следобед кралят, изглежда, беше в добро настроение. Смееше се на нещо, което епископът на Глазгоу току-що беше казал при приближаването на Гътред. Лицето му беше зачервено от пиенето и ужасната горещина, идваща от огнищата в залата. Беше разлял нещо върху робата си. Прясната слама, застлана тази сутрин около масата върху подиума, сега лепнеше под краката от изпадалите върху нея остатъци от медена пита, разлято вино и разсипана мазнина от печеното. Гътред огледа многобройните сребърни подноси и съдове и дискретно навеждайки глава — определяше чия чаша има нужда от напълване. Осемте мъже, които седяха от двете страни на краля, се надвикваха на висок глас с бурята и помежду си и икономът трябваше да се навежда още по-ниско, за да бъде чут.