Робин Янг - Бунт

— Още една победа, племеннико.

Дрезгавият глас беше на мъжа с наметалото на сини и бели райета, на места с бродирани червени птички. Уилям де Валънс беше свалил шлема си и беше махнал подбрадието му. Сега то висеше върху желязната яка, която придържаше шлема. По месестото му лице се стичаше пот. Преди Едуард да успее да отговори, един от оръженосците извика:

— Тук има мъртвец, господарю!

Едуард се извърна и погледна към оръженосеца, наведен над един труп. Туниката на мъртвия беше покрита с прах, а отстрани на шлема му имаше вдлъбнатина. От едното му око беше бликнала кръв.

— Вземи му бронята и меча — нареди след кратка пауза Едуард на оръженосеца.

— Лорд Едуард! — протестира един от обезоръжените мъже и направи крачка напред, но беше избутан назад от пехотинците. — Искам правата за тялото на другаря ми!

— Можеш да погребеш тялото, след като бъде платен откупът ти, за който ще се споразумеем. Имаш думата ми. Обаче доспехите му са мои! — След тези думи Едуард подаде шлема с драконовите криле и щита си на един оръженосец, пое юздите и пришпори коня между два реда лози.

— Доведете пленниците! — нареди на пешите войници Уилям де Валънс.

Другите воини на Едуард изостанаха, а знамето с дракона се издигаше като червен юмрук над главите им на фона на спускащия се здрач. Докато слугите събираха изпочупените оръжия и ранените коне, отрядът излезе от лозята, без да обръща внимание на дотичалите селяни, които се развикаха при вида на унищожените лози. Мястото за турнира беше определено, както обикновено, между два града, но включването в него на ниви, пасбища и дори села беше неизбежно. Едуард поведе с бавен ход коня си през нивите и свали железните ръкавици. Въпреки кожената подплата по дланите му се бяха появили мехури. Чу зад себе си някои от хората му да мърморят. Предположи, че говорят за мъртвия и за това как безцеремонно беше реагирал. В края на краищата това беше само игра и противниците им бяха мними врагове. Но турнирите нямаше да продължават безкрайно. Скоро полесраженията и противниците щяха да станат напълно истински. Той искаше те да са готови за това.

Започна да свива и разпуска разранените си ръце и погледна към Валънс, който яздеше редом с него. Валънс се беше настанил удобно, отпуснал масивното си тяло върху високата облегалка на седлото, и халките на плетената му ризница подрънкваха върху дървото. За разлика от по-младите рицари той изобщо не показа, че съжалява за случилото се, докато прекарваше захабено парче плат по дължината на меча си. Видя се, че върхът му е много по-остър от тъпите оръжия, които използваха Едуард и останалите мъже от групата. Забелязал погледа на Едуард, Валънс многозначително се усмихна:

— Нямаше как да бъде избегнато, племеннико. Нямаше как.

Едуард не каза нищо, само кимна и отново насочи вниманието си към пътя. Нямаше намерение да спори с чичо си за правилата на турнирите, след като той му беше помогнал да спечели повечето от онези, в които беше участвала неговата група през този сезон. Това му беше донесло коне, оръжия и брони, достатъчни за въоръжаването на цяла армия, да не говорим пък за десетките млади неженени мъже, привлечени от нарастващата му популярност. Преди няколко месеца по време на пир по повод победа един от тях го нарече новия Артур и името му остана, а това привлече още желаещи да се присъединят към групата под знамето с дракона. Валънс може и да беше побойник, чиято репутация на жесток човек беше известна далеч извън пределите на града във Франция, в който беше роден. Ала уменията му на бойното поле и фактът, че беше един от малцината членове на семейството на Едуард, които не го бяха изоставили, го правеха безценен. По тази причина Едуард беше дал на чичо си пълна свобода и не обръщаше внимание на яростните му изблици и множеството му прегрешения.

Когато двама от по-възрастните рицари подхванаха неприлична победна песен, скоро подета и от другите, Едуард се обърна назад, за да види редиците ухилени, потни лица. Повечето бяха малко над двайсетгодишни — като него, в по-голямата си част по-малките синове на френски благородници, привлечени от обещанието за плячка и слава. След месеци участие в турнири Едуард ги познаваше добре. Сега те бяха готови да се бият за него, без да задават въпроси. Още няколко седмици подготовка и щяха да бъдат напълно готови. След това щеше да се върне в Англия начело на отряда, за да си възстанови достойнството и земите си.