Робин Янг - Бунт

След две мили просеката стигна дъното на долината, стана по-равна и групата спря пред друга пътека, която се губеше между дърветата. От един клон се развяваше парче плат в червено и жълто, оставен там от съгледвачите на Уорик, за да показва пътя.

— Това е. — Хъмфри проточи врат и се вгледа в дърветата пред тях. — Те казаха, че видели дима отвъд онзи хълм.

— Ще трябва да води към някое селце — каза Хенри, оглеждайки пътеката. — Изглежда стара.

— Но не се използва често — добави Робърт, поглеждайки кафявия килим от листа и съчки.

Пътеката беше широка колкото да мине един кон, с опасно ниско надвиснали клони.

Хенри даде знак на двама от рицарите си.

— Излезте отпред.

Мъжете изоставиха просеката и навлязоха в колона по един сред сумрака, като се навеждаха да избягват клоните, а по лицата им полепваха паяжини. Пътеката се издигна рязко нагоре, птици се разцвърчаха в листака, ядосани на натрапниците. Хората се стряскаха от непрекъснатото движение наоколо. В храстите се чуваше постоянно шумолене, а по едно време в далечината се мярна червеникаво петно — една сърна побягна между дърветата. Клоните се сгъстиха, закриха небето и превърнаха дневната светлина в зеленикав здрач. Ако сред тези дървета имаше някой, едва ли щяха да могат да го видят сред листака. Загубиха ориентация. Вече не знаеха в каква посока се движат, знаеха само, че хълмът продължава да се издига нагоре пред тях, затова отчаяно се опитваха да зърнат късче небе и светлина. Скоро желанието им се сбъдна. Когато стигнаха върха, дърветата оредяха и пътеката се разшири, давайки възможност на рицарите да яздят в постоянен тръс по двама един до друг. Покритата с мъх земя заглушаваше тропота на копитата.

Робърт беше близо до челото на колоната заедно с Хъмфри, когато един от хората на Хенри предупредително изшътка. Спря коня си и видя, че рицарят сочи през дърветата, където от клоните на един дъб висяха две големи тела — на елени, с провесени надолу дълги вратове. Коремите бяха изтърбушени и празни, а от двете им страни висяха виолетови меса с жълта мазнина по тях. Във въздуха се носеше острата миризма на кръв.

— Може би ще трябва да продължим пеш? — каза Робърт. При вида на елените облекчението му от чувството на свобода, предлагана от ездата, изчезна. Почувства промяната и у другите. Някои бяха хванали дръжките на мечовете си, а лицата им бяха напрегнати.

— Не — каза Хенри. — Тези елени може да са убити от всеки. Не искам да губя време, като се мъкна пеша през гората след двама бракониери. Ще продължим да яздим още една миля, а после ще се върнем обратно. Димът не би могъл да идва от много далеч, след като съгледвачите са го видели. — Без да чака отговор, Хенри пришпори коня, следван от хората си.

Не мина много време и те я подушиха — едва доловима миризма на дим от изгорели дърва. В далечината между стволовете просветляваше по посока на голия склон на хълм, обагрен в кехлибарената светлина на късния следобед. По средата на склона имаше останки от селище. Виждаха се купчини струпани камъни и разцепени греди, на места си личаха останките от някоя стена или входна врата. Изсъхнали стебла от папрат пък закриваха отчасти други постройки и заличаваха доказателствата за някогашно човешко присъствие под тънко жълто-кафяво покривало. Човек би си помислил, че тук от десетилетия не е живял никой, ако не бяха явните признаци за живот. По средата между порутените сгради имаше яма, в която гореше огън и към небето се издигаха сиви кълба дим. До рушащите се стени бяха издигнати временни заслони от трева и клони, подобни на тъмни дупки, с място за по няколко души. На метри от селището отново започваше гора, която се губеше в друга тъмна долина, закривана от листака.

Рицарите пристъпваха напред в мълчание, мнозина от тях вперили поглед между дърветата в лагера, а други се оглеждаха предпазливо наоколо.

— Не виждам никого — прошепна Хъмфри.

— Аз също, но този огън е запален скоро. Не може да са отишли далеч.

Хенри хвана юздите, за да накара коня си да продължи напред, но Хъмфри го спря.

— Какво правиш?

— Трябва да огледаме от по-близо. Ако се съди по размерите на лагера, най-вероятно това ще е групата, нападнала графа на Линкълн. Трябва да уведомим сър Джон, преди да са ни видели.

— Защо ще губим още един час, когато можем и сега да се справим с тези селяци? Преди да успеем да докараме повече хора тук, горе ще се стъмни, а ако го отложим за сутринта, те може да са си отишли.