Робин Янг - Бунт

— Снощи ли? — Робърт погледна встрани. — Бях с Хъмфри.

— През последните десет дни почти не те виждам. Какво правиш?

Робърт спести част от отговора.

— Обучавах се.

Това донякъде беше вярно. През десетте дни, откакто армията на краля беше пристигнала в Конуи, нямаше много какво да се прави, освен да се чака, докато разузнавателните отряди бяха изпратени да събират информация за местоположението на врага. До този момент след нападението на бунтовниците в гората нямаше признаци за друго присъствие, като се изключат селяни, които работеха тук-там на полето, и в района наоколо цареше зловеща тишина. Подготовката им помагаше да не бездействат. Обаче те не бяха истинската причина за отсъствията на Робърт.

Едуард се намръщи и се изправи. Стърженето на бурето не можа да заглуши напълно думите му.

— Видях новия ти щит, братко.

Когато разбра, че Едуард е разгадал погрешно тайната му, Робърт почувства облекчение, но и известна вина. Хъмфри беше подчертал пред него, че въпросът за пророчеството трябва да си остане само в рамките на ордена, но му беше казал, че е свободен да се нарича Рицар на Дракона и да носи щита на турнири и на война. Робърт държеше в тайна приемането му в ордена и не искаше да го сподели с Едуард. Дълбоко в себе си знаеше, че брат му няма да одобри клетвата, която беше дал пред тези мъже. Направи се на ядосан.

— Ровил си из нещата ми? Нямаш право!

— Бях в стаята ти и го видях.

— Беше под леглото ми увит в чувал. — Когато Нес ги погледна, Робърт се отдалечи и кимна на брат си да го последва. На достатъчно разстояние, за да не могат да бъдат чути, той се обърна:

— Не е нужно да ти давам обяснения за всичко, което правя.

Едуард стисна устни.

— Аз съм един от хората ти. Не си ли длъжен да ме уведомяваш за плановете си в тази война?

— Като един от хората ми трябва да ми се подчиняваш, без да задаваш въпроси, като всеки друг оръженосец — каза рязко Робърт и извърна глава, за да не гледа обидената физиономия на брат си. — Искам да кажа, че…

— Ясно е какво искаш да кажеш — прекъсна го Едуард. — Сега аз по-долу ли съм от теб? Не съм достоен, защото не съм рицар като новите ти другари, така ли?

Робърт се облегна с тежка въздишка на стената на оръжейницата. Беше наясно, че рано или късно щеше да се стигне до това. Забеляза промяната в брат си скоро след като беше посветен за рицар. Пътуването из Англия ги сближи заради непознатата, чужда земя и той си мислеше, че Едуард вече не е толкова засегнат. Но през лятото, прекарано в Лондон, и след сприятеляването му с Хъмфри това отново се забелязваше. Беше се запитал дали то е причината за все по-невъздържаното поведение на Едуард: за начина, по който се държеше с рицарите, като че ли им беше равен, за пренебрежението, с което говореше за някои от бароните, за желанието му да предизвиква хората, с които разговаряше на масата на пиршеството или по време на обучението в боравенето с копие. Каквато и причина да имаше, Робърт беше започнал да се дразни все повече от поведението на брат си и да е все по-малко склонен да направи това, което Едуард желаеше най-много.

— Защо не ме посветиш за рицар?

Ето го най-после въпроса, който Робърт знаеше, че ще му бъде зададен.

— Казах, че ще го обсъдим, когато се върнем у дома.

— Това беше преди войната. Вече мина година и половина, откакто не сме в Шотландия, и не знаеш колко дълго ще продължи тази война. — Едуард застана пред брат си и го принуди да го погледне. — Робърт, догодина ще навърша деветнадесет.

— Още си малък да бъдеш посветен за рицар. Имай търпение. — Той сложи ръце на раменете на Едуард — Нека свършим това, което имаме да правим тук, и тогава ти обещавам, ще се погрижа да бъдеш посветен.

Едуард замълча, явно борейки се с желанието да възрази. Накрая само кимна.

Когато Робърт свали ръцете си от него, в града започна да бие камбана за следобедната молитва. Чу звъна й и усети как стомахът му се свива от напрежение, също както когато пришпорва коня си, за да се понесе срещу целта.

— Трябва да вървя — каза той на брат си и се провикна на оръженосеца си:

— Нес, когато свършиш, иди да нагледаш Хънтър вместо мен.

— Разбира се, сър.

— Приятна подготовка — извика Едуард след него, едва прикривайки сарказма в думите си.

Робърт не се обърна назад, а прекоси оживения външен двор и се отправи към стъпалата, водещи към крепостната стена. Когато стигна горе, камбаната престана да бие и ехото от звъна й отекна над устието. Докато крачеше бързо по алеята между стените, запътил се към североизточната кула, един вътрешен глас започна да протестира срещу двуличието му. Само преди секунди беше укорявал невъздържаността на брат си, а ето го и него — безразсъден като дете, което се люлее на висок клон на някое дърво, без да го е грижа какво лежи отдолу или от колко високо ще падне. Робърт заглуши този глас, обхванат отново от познатото вълнение, което го караше да не е предпазлив и да не се вслушва в гласа на разума.