Робин Янг - Бунт

Когато минаваше покрай кулата, извисяваща се над главната порта, видя отряд от неколкостотин души да се насочва към замъка. Повечето бяха на коне, знамената им се развяваха от силния вятър. През последните две седмици тук непрекъснато пристигаха хора от войските, изпратени на юг да помогнат на крепостите, обсадени от бунтовниците. До този момент това беше най-големият отряд. Робърт се запита дали носеха новини за местоположението на врага. До голяма степен щеше да бъде облекчение да напусне тесните рамки на крепостта, обаче едно нещо щеше да му липсва.

Стигна до кулата, която се извисяваше над устието. Усещаше се миризмата на водата, която се изливаше през отходните тръби върху скалите. По лъсналите от мръсотията камъни подскачаха чайки и се биеха за остатъците. Отвори вратата на кулата и тръгна по тъмното стълбище, което се виеше надолу покрай стената. На долния етаж влезе предпазливо в голяма кръгла стая, където единствената светлина идваше през процепите за стрелците. Спря в полумрака, забелязал смътните очертания на стъпки по прашния под, които водеха към наредени чували с жито. Чувалите бяха много по-малко, отколкото в началото на седмицата, когато за пръв път беше намерил това място. Подът около тях беше осеян с жито и можеха да се видят още отпечатъци от стъпки. Отвън продължаваха да се чуват крясъците на чайките. Между крясъците чу някой да произнася шепнешком името му.

Робърт пристъпи напред и се промъкна през един отвор между пълните чували. Провря се трудно през грубата тъкан, усещайки как житото мърда като живо под него. Мирисът му напомни за Карик по време на жътва. Мина оттатък и изведнъж се озова в тясното пространство между прозореца и чувалите с две каменни пейки пред него. Пейките завършваха с тясна ниша с процеп за стрелците. Застанала между тях, със силует, очертаващ се на оскъдната светлина от процепа, стоеше Хелина де Бочам — с вдигната, подобна на ореол, червеникава буйна коса.

Момичетата в Лохмейбън бяха мили и отзивчиви, но, общо взето, незадоволяващи. Все едно да целиш мишената с копие от място, а не след бясна езда. Ева, която целуна край езерото в нощта, в която фамилията му загуби трона, беше различна и продължаваше го изкушава в спомените му, но последвалите събития сложиха край на това. Хелина, дъщеря на английски граф, шестнадесетгодишна и обещана на друг мъж, беше дори още по-безразсъдна цел, но от това Робърт я желаеше още по-силно. Тя му се беше предложила сама. Какво му оставаше да направи, освен да порази целта?

Девойката беше с тъмносиня рокля, пристегната в кръста с плетен колан, с многобройни дипли до земята. В тази тъмна роба и със слабата си фигура изглеждаше почти момчешки, но Робърт знаеше, че в податливата мекота под тези дрехи нямаше нищо мъжко. Тя се усмихна, но не го заговори. Засега срещите им не бяха, за да разговарят. Това устройваше Робърт. Тук, в тази миришеща на плесен дупка, зад чувалите с жито имаше само една мишена. Мишена, която доскоро не беше успявал да порази и в която се прицелваше все по-въодушевено всеки следобед.

Прегърнаха се, Робърт притисна лицето на Хелина и започна да гали гладките й бузи, а устните му се впиваха в нейните. Усети вече познатата миризма на зехтин. Беше му казала, че е от сапуна, който използва, докаран от Испания. Устните й бяха топли, дъхът й горещ, смесваше се с неговия, докато дишаха един в друг при всяка нова целувка. Пръстите й пропълзяха нагоре по врата му и тя ги зарови в косата му, а неговите се плъзнаха надолу от лицето към раменете й и оттам по гърба й. Продължиха да се плъзгат надолу, достигайки онази извивка, където стегнатото й тяло ставаше неочаквано по-меко и закръглено, а Хелина се отдръпна рязко, поемайки си дъх. Робърт спря за миг, потискайки раздразнението, което заплашваше да надделее над чувството му за приличие. Това беше тя. Точката, откъдето започваше предизвикателството. Бяха там от известно време, ръцете му се плъзгаха обратно до основата на гръбнака й, тя пак отстъпваше, страстта им се разпалваше, ръцете му започваха пак да се плъзгат надолу, може би достигайки малко по-нататък, преди тя да се отдръпне, и цялата надпревара започваше отначало.

След известно време Робърт тъкмо беше намерил мястото, което търсеше, и ръцете му стояха уверено върху него, когато вратата на стаята се отвори. Чуха се гласове и стъпки. Робърт и Хелина се отдръпнаха рязко един от друг. Забелязал през дупката между чувалите нечие движение, Робърт я дръпна назад. Тя погледна покрай него с широко разтворени очи и пламнали бузи. Сърцето му се блъскаше в гърдите и той си помисли, че усеща колко бързо бие и нейното.