Робин Янг - Бунт

— Това ще е достатъчно за хората ви, сър. Вие можете да вземете стаята отгоре. Страхувам се, че сме малко неподготвени. Кралят още не ви очакваше. Веднага ще махнем тези чували.

— Побързай, рицарите ми са уморени.

Робърт се намръщи, чул дрезгавия глас и острия акцент. Изведнъж се досети. Беше старият граф на Пембрук, Уилям де Валънс.

— Разбира се, сър.

Стъпките се отдалечиха и вратата с трясък се затвори. Робърт изчака малко, заслушан в отдалечаващите се гласове, а после се обърна към Хелина:

— Ще излезем поотделно. Аз ще тръгна пръв, за да се уверя, че пътят е чист.

Тъкмо щеше да тръгне, когато Хелина го хвана за ръката.

— Къде ще се срещаме сега, сър Робърт? — прошепна тя.

— Ще намеря някое място. — Робърт се наведе и я целуна, този път нежно, а след това се запромъква през чувалите, следван от Хелина. На вратата той се ослуша, опрял рамо в дървото. След като не чу нищо, отвори я съвсем малко. Стълбите по-нататък бяха празни. Обърна се, усмихна й се, за да я успокои, и излезе навън, като остави вратата открехната за Хелина. Тъкмо тръгна нагоре по стъпалата, като благодареше на Бога за чувалите, зад които се бяха скрили, когато чу стъпките на двама души да слизат надолу. Понечи да се върне обратно, но нямаше време, а и трябваше да даде възможност на Хелина да се измъкне. Ако чуеше гласовете, щеше да се сети, че трябва да слезе надолу, вместо да тръгне нагоре.

Ботушите на първата фигура се появиха, посивели от прах. Над тях се развяваха полите на туника на сини и бели райета, изцапани с кал. За момент зърна ръцете и си помисли, че е самият Пембрук, но после, когато се появи суровото, ъгловато лице, разбра, че е синът му.

Еймър де Валънс спря, когато го видя. Брадата му беше набола и черна, а на бузата му се виждаше рана, зашита съвсем наскоро. Зад него стоеше оръженосец с преметната през рамо торба и вързоп с дрехи в ръце, изцапани с кръв. По туниката на Еймър също имаше кръв, големи петна от която закриваха червените птици.

— Казаха ми, че това е нашата квартира — рече сърдито Еймър, обръщайки се назад към оръженосеца.

— Точно така, сър — отвърна мъжът и погледна с недоумение Робърт.

Няколко стъпала по-нагоре имаше ниша, където един процеп за стрелба гледаше към устието. Робърт отиде до нея и се отдръпна.

— Минете — каза той, без да сваля очи от рицаря.

Еймър се поколеба за миг, а после продължи да слиза по стълбите, следван от оръженосеца, оставяйки след себе си острата миризма на кръв. Робърт също тръгна, без да се обръща назад, а после мина през вратата и излезе навън срещу вятъра, който защипа разгорещеното му лице.

Като се върна в стаята си, Робърт си изми ръцете в легена до прозореца. Наведе се да наплиска лицето си, а после опря длани в дървения перваз и погледна навън към крепостните стени.

Почти се беше стъмнило и над кулите на замъка се носеха ниско надвиснали облаци. В стаята, в която имаше само сламеник, цареше полумрак въпреки мъждукащия остатък от свещ. До Робърт стигаха гласовете на брат му и на другите му хора, които вечеряха. Светлината на огнището се процеждаше през дъските на пода. Едуард разказваше някаква история и гласът му се извисяваше над избухналия смях. Обикновено Робърт отиваше при тях, но сега нямаше желание за компания.

На вратата се почука. Той прекоси стаята, отвори и видя пред себе си Хъмфри с лице, полуосветено от свещта. Не се усмихваше.

— Какво има? — попита Робърт, като предположи от сериозното изражение на приятеля си, че са дошли новини от съгледвачите за местоположението на противника.

— Вземи си меча.

Нареждането като че ли потвърди предположението му, ала в мрачното поведение на Хъмфри се долавяше нещо, което го накара да се усъмни. Въпреки това отиде да вземе меча.

— Забелязали ли са врага? — попита той, докато запасваше колана с окачената на него ножница. — Да не би да ни нападат?

Когато Робърт посегна към ризницата си, Хъмфри махна с ръка.

— Остави я — каза рязко той. — Вземи само меча. — Излезе в коридора, очаквайки Робърт да го последва.

След кратко колебание Робърт тръгна след него.

— Какво се е случило, Хъмфри?

Хъмфри не отговори, а направи няколко крачки и стигна до една врата, която се отваряше към крепостните стени.

Робърт се намръщи, когато излезе навън сред студения въздух. Беше само по трикото и бяла ленена риза, отворена на врата. Ситният дъжд, носен от ледения вятър, навлажни лицето му. Когато Хъмфри тръгна към североизточните кули, Робърт се огледа за признаци за предстоящо нападение, но крепостта беше спокойна. Във вътрешните дворове горяха факли, осветяващи събрали се на групи стражи. Отвъд стените улиците на Конуи бяха потънали в мрак. След като Хъмфри продължи да върви, без да казва нищо, той не издържа. Спря и приятелят му се обърна.