Робин Янг - Бунт

— Хайде!

— Не и докато не ми кажеш къде отиваме. Та ти дори не носиш меча си!

Мрачното лице на Хъмфри почервеня от гняв. Приближи се към Робърт и го погледна право в лицето.

— Защо го направи? Предупредих те да не го правиш!

— За какво говориш? — попита Робърт, който все още недоумяваше и също се ядоса.

— Хелина.

Робърт млъкна изненадан.

— Как разбра? — попита с дрезгав глас.

— Еймър — каза гневно Хъмфри. — Видял я да излиза от кулата.

— Тя ли му е казала? — попита все още невярващ Робърт. Ако я хванеха, Хелина щеше да има също толкова неприятности, колкото и той.

— Еймър предположил, че има нещо, когато ви видял двамата. Накарал я да си признае пред него.

— Накарал я? — попита рязко Робърт.

— Заплашил я, че ще я издаде на баща й, ако тя не му каже истината. Това някаква безумна игра ли е, Робърт, като онези, които играе брат ти? Така ли стават нещата в семейството ви? В Шотландия?

Робърт го изгледа. През всичките месеци, откакто познаваше Хъмфри, не беше доловил нищо в тона му, което да показва пренебрежение към родината му, каквато показваха някои от другите. Настръхна въпреки изненадата.

Хъмфри, изглежда, разбра, че е отишъл твърде далеч, защото с малко по-спокоен тон каза:

— Не ти ли мина през ума, че могат да те хванат?

— Еймър казал ли е на баща й? — След като първоначалният потрес от изненадата започна да преминава, Робърт започна да си дава реална сметка за последиците. Графът на Уорик беше довереник на краля. Можеше сериозно да застраши положението си тук, и то сега, когато току-що се беше наложил с приемането му в ордена. Тревогата му не беше нещо ново за него. Съпътстваше го още от първата му пламенна среща с Хелина, но след посвещаването му беше започнал да се чувства непобедим и си мислеше, че никой не може да разкрие тайната му. Значи беше вярно това, което казваха поетите и свещениците: една жена може да погуби мъжа по-сигурно от който и да било меч. Спомни си за Ева и ябълката, и за баща си, оженил се за майка му без разрешението на краля — страстта за малко да го лиши от земите му.

— Не — отвърна Хъмфри, вече по-спокойно. — Казал е на брат й.

Почувствал тежестта на меча върху бедрото си, Робърт разбра къде го водеше Хъмфри.

— Не можах да го предотвратя — каза рицарят, разбрал какво мисли от промененото изражение на Робърт. — Опитах се, но другите… — Той пое дълбоко въздух. — Гай е част от нашия кръг вече четири години, а баща му е член на Кръглата маса. Той настоява за справедливост, която същевременно няма да съсипе репутацията на сестра му.

Робърт почувства стягане в гърдите, но стисна дръжката на меча и решително закрачи напред. Да, това беше негово дело. Но нямаше намерение да заплати за него с живота си. Не и доброволно.

Хъмфри продължи да ги води напред. Минаха през ъгловата кула и излязоха навън в градината, оформена на една тераса между вътрешната и външната стена на крепостта. Външната стена се издигаше над скалите, надвиснали над реката. Минаха покрай четирима стражи, единият от които кимна едва забележимо на Хъмфри, и излязоха през портата на камениста пътека, която се виеше между скалите до дървения кей. За малко Робърт си помисли, че Хъмфри възнамерява да се качат на лодка, но когато завиха зад една каменна колона, видя на кея запалени факли и група мъже. В средата един от тях размахваше меч. Робърт погледна през рамо и установи, че като се изключат караулното помещение при портата, където бяха четиримата стражи, и малка част от алеята далеч горе, кеят не се виждаше от другаде. Обикновено дуелите не ставаха така, без арбитър, който да следи за правилата.

Вятърът гонеше бели зайчета по водата на реката. Робърт започна да си духа на ръцете, за да стопли вкочанените си пръсти. Гай вече беше имал време да загрее, но неговите мускули бяха още схванати. Хъмфри ги поведе по кея. Звукът от трополенето на ботушите му по дървото отекваше в напрегнатата тишина, нарушавана само от плясъка на водата в скалите. Накрая на кея една празна лодка се поклащаше насам-натам и остъргваше гредите. Мъжете се обърнаха към тях. Гай спря да размахва меча си и застана неподвижен, а червеникавата му коса, като на сестра му, огрявана от запалените факли на кея, пламтеше. Рицарят гледаше мрачно, сдържаше гнева си в очакване да го освободи в боя. Там бяха Томас и Хенри заедно с Ралф и другите. Погледът на Робърт се спря на Еймър де Валънс. Като видя суровото му лице, Робърт усети да го обзема силна ненавист. Еймър като че ли нямаше търпение боят да започне.